Когато си сам, а наоколо нощта постепенно утихва! … И въздухът лепне, тегне и постепенно се сплъстява! … И сякаш кокалестите му пръсти се вплитат около врата ти в смъртоносна примка. Тогава…, тогава животът ти изглежда като тлеещ въглен, догарящ в пещта на битието, безнадежден, изгубен, сив и опустошен, тогава… изпсувай, но запали свещ, ругай съдбата, но пусни музика, удряй с юмруци стената, докато не паднеш в изтощение, но стани и танцувай със себе си, срещни погледа си в огледалото и опитай да се усмихнеш на себе си… Бръкни в библиотеката, грабни книга, сложи пръста си на произволна страница и започни да четеш от мястото, на което е паднал погледа ти, чети, чети … и там някъде … неминуемо ще прочетеш себе си…