Кръстих статията “Кучето на моя живот”, защото ако я бях кръстила “Любовта на моя живот” може би повечето от вас биха я подминали с презрение, тъй като щяха да я свържат асоциативно с разочарованието, което са изпитали някога от любовта и щяха да си помислят, че това е поредната сълзлива статия на някоя отхвърлена госпожица. И не, не е така! Но да, повечето хора не вярват в любовта, още повече тези, които някога са имали шанса да я изпитат. Жалко, но факт! Всички те са опознали разочарованието! Боли, но минава!
Но тази любов не е такава! Тази любов е застрахована от промяна на чувствата във времето, тя е абсолютна непреходна и толкова чиста, че чак изглежда нереална. Тя се нарича преданост и е любов без предразсъдъци, без корист, без скрити очаквания и явни задължения. Нещо, което ние хората не умеем да изпитваме! Но, те – кучета го могат, както никое друго създание на този свят! Когато кучето обича, то обича завинаги! И няма пречка, и няма време, и няма нищо на този свят, което да може да промени това!
Моето куче е най-любимото ми създание на този свят. От първия миг, в който се срещнахме, то беше мое и аз бях негова! Не ме е избирало то, нито съвсем съзнателно аз, съдбата просто ни срещна в един летен ден, на един затънтен път. Това малко, грозно, мършаво, болно и захвърлено от хората създание просто изскочи пред колата и аз се разкрещях на шофьора “Спри, спри, не мога да го оставя просто ей така!”. “Ей така”, кой ти е мислил тогава! Не го оставих на пътя, но и не исках да го гледам. Признавам си! Едва, когато предлагайки го от врата на врата се срещнах с отказа на хората, чак тогава разбрах, че сме предопределени да бъдем заедно. И така и стана. От тогава сме заедно!
Но аз далеч не бях добър стопанин, много се пилях, зарязвах я много пъти, но тя мен никога! В годините, заедно с мен, тя преживя любови и разочарования, успехи и неуспехи, безброй ревове, но и радости, безчет пиянства и какво ли още не. Не малко пъти понасяше, къде заслужено, къде не, изблици на грубост и невъздържаност, но очите й останаха все толкова чисти и обичливи, такива, каквито са били винаги.
Всеки път, когато се будех, тя беше до мен, всеки път, когато отворех входната врата, тя беше там, за да ме посрещне с вирната опашка и онзи поглед, който казва: “Къде беше толкова време? Не, не ми отговаряй, прощавам ти!” Не ме предаде нито за миг и нито за миг не ме укори за начина, по който се отнасям с нея или пък със себе си! И така, тя остаря, докато аз помъдрея! И днес, когато имам съзнание за силата на нейната любов, тя вече е болна. Не се случва за първи път, вече веднъж я изтръгнах от лапите на смъртта и вярвайте ми, утре пак ще успея!
Обичам те, Бони!
