Когато бях малко момиче (пък дори и сега!), винаги, когато напус­кахме нашия малък мор­ски дом във ведом­с­т­ве­ната стан­ция на кит­ния чер­но­мор­ски курорт Китен, и когато мама и татко започ­ваха да се суе­тят около резе­да­вия Мос­к­вич, за да нато­ва­рят отново целия нес­ме­тен багаж на чети­рич­лен­ното ни семейс­тво, тор­бата с през­рели смо­кини от смо­ки­но­вия храст зад стан­ци­ята, бара­бар с новите при­до­бивки, в т.ч. дюшеци, гумени пояси, въз­г­лав­нички, топки, кофички, лопатки, фор­мички, ками­он­чета и все­въз­можни там мор­ски щуро­тии и джи­джавки, хит­ро­умно измо­лени в момент на „добро раз­по­ло­же­ние на духа“ на роди­тел­с­кото тяло по време на оби­чай­ната вечерна парадна раз­ходка по „глав­ната“, винаги, ама винаги изпол­з­вах слу­чая, за да се шмугна в храс­тите, същите онези, дето вечер при­ю­тя­ваха кон­церта на щур­че­тата и танца на све­тул­ките, да изти­чам по ста­рата дър­вена стъл­бичка, водеща до плажа и да се сбо­гу­вам с морето.

В невин­ното ми дет­ско съз­на­ние, аз раз­го­ва­рях с него като с живо същес­тво и уве­рено го убеж­да­вах, че ей сега ще се тър­кулне и тази година, и пак ще дой­дем на море и че страшно ще ми лип­сва, но този път съм напъл­нила цял плик с без­ценни мидички, вклю­чи­телно находки от тези дето им викат „нокът“ и от онези крех­ките розови мидички, дето са ряд­кост, при­лежно приб­рани в кутийка от крем „NIVEA“, пък и сре­бър­ното син­джирче с меда­льон на зодия Рак, което изва­дих от морето и онази кока­лена обеца, дето си я наме­рих в пясъка, ще си ги стис­кам в юмруче, винаги, когато ми стане мъчно за НЕГО.

Тряб­ваше да съм доста бърза, защото иначе рис­ку­вах майка ми да зебе­лежи лип­сата ми и да моби­ли­зира цялата стан­ция, бара­бар с пер­со­нала и слу­чай­ните мину­вачи в издир­ва­нето ми, след което след­ваше без­ми­лос­тна лек­ция за при­тес­не­ни­ето на роди­те­лите, в резул­тат на която чув­с­т­вото за вина и раз­п­ла­ка­ният уко­ри­те­лен пог­лед на майка ми, нямаше да ми дават мира през целия път до София.

Вече не съм малко момиче (уж порас­нах!), но и сега дежурно и малко като „на инат“ отк­рад­вам този инти­мен миг само за себе си! Само дето, сега имам кол­кото време си поис­кам за изпъл­не­ни­ето на този ритуал, но пък … някак …не е същото!

Тази година, малко преди залез слънце, докато се изле­жа­вах на почти обез­лю­де­ния плаж, видях малко русо мом­ченце, под ръка с майка си, която го заведе до брега на морето, за да се сбо­гу­ват заедно с него. Не се сдър­жах, сни­мах ги! Щрак­нах ги зави­наги в съз­на­ни­ето си, с образ и емо­ция. Исках да отнеса със себе си спо­мена за чув­с­т­вото, което изпи­тах, слу­шайки без­мъл­в­ния им раз­го­вор с морето!

https://maya.bg/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%b7%d0%ba%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%bb%d0%ba%d0%be%d1%82%d0%be-%d1%80%d1%83%d1%81%d0%be-%d0%bc%d0%be%d0%bc%d0%b8/