От пет сес­три Кас беше най-младата и най-красивата. Кас беше най-красивата жена в града. Полу-индианка, с гъв­каво и странно тяло, с тяло змийско и огнено, и с очи, които му оти­ваха. Беше дух, зат­во­рен в лампа, но немо­жещ да бъде задър­жан в нея. Косите й бяха черни, дълги и коп­ри­нени, със свой соб­с­т­вен живот, така както и тялото й. Кас или имаше прек­расно нас­т­ро­е­ние, или въобще нямаше. Никога не беше рав­но­душна. Някои я мис­леха за луда. Глу­па­ците го мис­леха. Глу­па­ците никога нямаше да раз­бе­рат Кас. Мъжете смя­таха, че тя е просто една машина за секс и пет пари не даваха дали е смах­ната или не. А Кас тан­цу­ваше, флир­ту­ваше, целу­ваше мъжете, но щом дой­деше време да го прави с тях, Кас винаги нами­раше начин да им се изп­лъзне и да офейка.Сестрите й я обви­ня­ваха, че съсипва кра­со­тата си и че въобще не изпол­зва ума си, а Кас имаше и ум, и душа: рису­ваше, тан­цу­ваше, пeeше, пра­веше някакви малки фигурки от глина, а когато някой носеше в сър­цето или в тялото си рана, Кас иск­рено стра­даше за него. Просто умът й беше нещо раз­лично, умът й просто не беше прак­ти­чен. Сес­т­рите й я рев­ну­ваха, защото прив­ли­чаше тех­ните мъже и се сър­деха, че не ги изпол­зва дос­та­тъчно. Най-често беше добра с по-грозните. От кра­сав­ците се гну­сеше. “Нямат душа– каз­ваше,- нямат живец вътре. Само дето са нап­ра­вени от съвър­шени малки ушни извивки и нари­су­вани нослета…Повърхност и нищо под нея…” Имаше харак­тер, гра­ни­чещ с лудостта. Имаше харак­тер, който хората нари­чаха лудост. Баща й го беше умо­рил алко­хо­лът, а майка й бе избя­гала, оста­вяйки моми­че­тата сами. Отишли при няка­къв род­нина, който ги изп­ра­тил в манас­тир, за да се обра­зо­ват някак си. Манас­ти­рът бил тъжно място по-скоро за Кас, откол­кото за сес­т­рите й. Моми­че­тата рев­ну­вали Кас и Кас ги биела. По цялата й лява ръка имаше следи от бръс­нач, спо­мен от две кавги. Имаше и един зарас­нал белег на лявата буза, който вместо да нама­лява кра­со­тата й, я под­чер­та­ваше още повече.

Срещ­нах я една вечер в бара Уест Енд, скоро след изли­за­нето й от манас­тира. Понеже беше най-малката от сес­т­рите, излезе пос­ледна оттам. Влезе и седна до мен. Бях най-грозният мъж в града и сигурно затова ме избра.

“Едно питие?”- я попитах.

“Да, може.”

Струва ми се, че не сме гово­рили нищо осо­бено онази вечер. Ако имаше нещо нео­бик­но­вено, това беше кра­со­тата на Кас. Тя ме избра и това е всичко. Ника­къв натиск. Оби­чаше да пие и пи доста. Сер­ви­раха й, макар да не изг­леж­даше пъл­но­летна. Може би имаше фал­шив пас­порт, не знам. Но винаги, когато изли­заше от тоа­лет­ната и идваше да седне до мен, аз се наду­вах. Беше не само най-красивата жена в града, но и една от най-красивите жени, които бях сре­щал. Пре­ка­рах ръката си около кръста й и я целунах.

“Мис­лиш ли, че съм хуба­вица?”- попита.

“Да, раз­бира се, но има и нещо друго…нещо повече от това…”

“Всички ме обви­ня­ват, че съм хуба­вица. Какво ще кажеш, вярно ли е?”

“Хуба­вица не е точ­ната дума, не е дос­та­тъчна за теб.”

Кас отвори чан­тата си. Помислих си, че търси нос­ната си кър­пичка. Извади оттам дълга игла за шапки. Преди да успея да я спра, про­кара иглата през носа си, малко над ноз­д­рите. Бях ужа­сен и омер­зен. Пог­ледна ме и се усмихна.

“Сега кра­сива ли съм? Не е ли така, момче?”

Издър­пах иглата и сло­жих кър­пич­ката си на раната. Няколко кли­енти и бар­ма­нът бяха видели. Бар­ма­нът се приб­лижи към нас.

“Виж какво– каза на Кас,- ако го пов­то­риш още вед­нъж, ще те изх­върля. Тука нямаме нужда от тво­ите спектакли”

“А бе при­я­тел, я се е*и в г**а.”- му каза.

“Защо не я опра­виш.”- ми каза барманът.

“Сама ще се оправи.”- казах

“Този нос си е мой– каза Кас– и мога да правя с него как­вото, по дяво­лите, ми скимне!”

“Недей– казах, – боли ме.”

“Искаш да кажеш, че теб те боли, когато пъхам игла в соб­с­т­ве­ния си нос?”

“Да, това имам предвид.”

“Добре, няма да се пов­тори. Усмихни ми се сега!”

Целуна ме, смeeйки се, като дър­жеше кър­пич­ката на носа си. Когато барът зат­вори, тръг­нахме за вкъщи. Имах малко бира, която изпихме, при­каз­вайки. Тогава раз­б­рах, че тя е човек, изпъл­нен с доб­рота и неж­ност. Раз­да­ваше се, без да го раз­бира. И еднов­ре­менно се вър­га­ляше в мрака на диво­тата и нес­вър­за­ността. Шизоф­ре­ничка. Една прек­расна и чув­с­т­вена шизоф­ре­ничка. Може би някой мъж или нещо друго щеше зави­наги да я уни­щожи. Не ми се искаше да съм аз. Лег­нахме и след като уга­сих свет­ли­ната, Кас ме попита:

“Сега ли искаш или сутринта?”

“Сут­ринта”- казах и й обър­нах гръб.

Сут­ринта ста­нах, нап­ра­вих две кафета, сер­ви­рах й едното в лег­лото. Усмихна се.

“Ти си пър­вият мъж, който не пожела да го нап­ра­вим вечерта.”

“О’кей– казах,- никой не е казал, че трябва да го нап­ра­вим непременно.”

“Не, чакай, искам го сега. Само малко да се пооправя.”

Кас влезе в банята. Излезе бързо. Беше съвър­шена– дъл­гата й черна коса блес­теше, очите и уст­ните й блес­тяха, цялата блес­теше. Със спо­койни жес­тове ми показа тялото си и се мушна под чаршафа.

“Ела, любов­нико!”

Приб­ли­жих се. При­е­маше целув­ките ми с все­от­дай­ност, без да бърза. Ръцете ми потър­сиха ней­ното тяло, пога­лиха косите й. Вля­зох. Беше топла и тясна. Започ­нах да се движа бавно, исках да про­дъл­жим много. Очите й бяха зако­вани в моите.

“Как се каз­ваш?”- попитах

“Какво, по дяво­лите, те инте­ре­сува?”- попита. Зас­мях се и про­дъл­жих. След това се облече, заве­дох я пак в бара, но не можах да я заб­равя. Тьй като по онова време не ходех на работа, спах чак до два часа нао­бяд, после ста­нах и четох вес­т­ник. Бях в банята, когато влезе с едно огромно, като ухо на слон, листо. Раз­т­вори ми листото.

“Откъде знаеш, че ще съм в банята?”

“Знаех.”

Почти всеки ден Кас идваше, когато бях в банята. Беше по раз­лично време, но тя много рядко бър­каше и винаги ми носеше по едно огромно листо. После се любехме. Един-два пъти ми се обади по теле­фона през нощта и тичах да платя гаран­ция, за да я извадя от зат­вора, където я бяха вка­рали за пиян­с­тво и неп­ри­лично държание.

“Кучета мръсни– каз­ваше,- мис­лят си, че като те чер­пят едно питие, ще им лег­неш в леглото.”

“Щом при­е­маш чер­пе­нето, сама си тър­сиш белята.”

“Мис­лех си, че се инте­ре­су­ват от МЕН, а не от тялото ми.”

“Аз се инте­ре­су­вам и от теб, и от тялото ти. Но се съм­ня­вам дали пове­чето мъже могат да видят в теб нещо повече от едно тяло.”

Зами­нах от града за шест месеца, пос­ки­тах малко и се вър­нах. Не бях заб­ра­вил Кас, но имахме няколко кара­ници, пък и ми се щеше да мръдна за малко, да попъ­ту­вам. Когато се вър­нах, мис­лех, че е зами­нала някъде, но след поло­вин час я видях да влиза в бара Уест Енд и да сяда до мен.

“Върна ли се бе, к**еле?”

Поръ­чах й едно питие. Пог­лед­нах я. Носеше рокля с висока яка. Никога не я бях виж­дал обле­чена така. А под всяко око беше муш­нала една кар­фица със стък­лена глава. Виж­даха се само стък­ле­ните глави, но там бяха и двете кар­фици, забити, пъх­нати в кожата й.

“Дявол да те вземе, още ли се опит­ваш да раз­ру­шиш кра­со­тата си?”

“Не бе, глупчо, това е мода!”

“Ти си луда.”

“Стана ми мъчно за теб”- каза.

“Има ли някой друг?”

“Не, никой няма, само ти си. Но правя пиаца. Струва десет долара. За теб обаче– без пари.”

“Махни тези карфици!”

“Не, много са на мода.”

“Пра­вят ме нещастен.”

“Сигу­рен ли си?”

“Да те взе­мат мът­ните, да, сигу­рен съм.”

Кас бавно издърпа кар­фи­ците и ги сложи в чан­тата си.

“Защо се караш с кра­со­тата си?- я попи­тах. Защо не щеш да се спри­я­те­лиш с нея?”

“Защото хората смя­тат, че това е един­с­т­ве­ното, което имам. Кра­со­тата не е нищо, кра­со­тата изчезва. Не можеш да раз­бе­реш какъв къс­мет имаш, че си гро­зен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.”

“Добре– казах,- стра­шен къс­мет­лия съм.”

“Не искам да кажа, че си гро­зен. Просто така смя­тат хората. Имаш много инте­ресно лице.”

“Бла­го­даря.”

Обър­нахме още по-едно.

“Какво вър­шиш сега?”- попита.

“Нищо. Нищо не мога да върша. От нищо не се интересувам.”

“Аз също. Ако беше жена, би могъл да ста­неш проститутка.”

“Не мисля, че бих могъл да пона­сям тесни кон­такти с тол­кова много непоз­нати. Умо­ри­телно е.”

“Прав си, умо­ри­телно е, всичко е уморително.”

Тръг­нахме си заедно. По пътя се заг­леж­даха по нея. Беше прек­расна, може би още по-красива от преди. Прис­тиг­нахме вкъщи, отво­рих една бутилка вино, раз­п­ри­каз­вахме се. С Кас винаги си лафехме много добре. Гово­реше тя малко, после замъл­ча­ваше, започ­вах аз. Раз­го­во­рът вър­веше лек и сво­бо­ден. Много тайни отк­ри­вахме заедно. Когато гово­рехме за нещо кра­сиво, Кас се смeeше, смeeше се от сърце. Беше като голя­мата радост, която излъчва огъ­нят. Гово­рейки започ­нахме да се целу­ваме, при­тис­нати един в друг. Бяхме въз­бу­дени и искахме да лег­нем. Тогава Кас съб­лече рок­лята си и го видях– един гро­зен и извит белег на гър­лото й. Дълъг и дълбок.

“Дявол да те вземе– казах,- дявол да те вземе, какво си направила?”

“Опи­тах със счу­пена бутилка една вечер. Не ти ли харес­вам вече? Не съм ли красива?”

Дръп­нах я в лег­лото и я целу­нах. Тя се отд­ръпна и се засмя.

“Някои кли­енти дават десе­тар­ката, а след като се съб­лека отказ­ват да го пра­вят. Но вече са пла­тили. Много е смешно.”

“Да– казах,- ще пукна от смях…Кас, моя мила кучко, оби­чам те, стига си се само­у­ни­що­жа­вала. Ти си най-живата жена, която познавам.”

Целу­нахме се пак. Кас пла­чеше без глас. Усе­щах съл­зите й. А дъл­гите й коси се въл­ну­ваха върху мен като чер­ното знаме на смъртта. Любихме се и любовта ни беше бавна, спо­койна и прекрасна.Сутринта Кас стана и при­готви закус­ката. Изг­леж­даше спо­койна и щас­т­лива. Пeeше. Бях още в лег­лото и се нас­лаж­да­вах на ней­ното щас­тие. Дойде при мен и ме дръпна.

“Ста­вай, копеле! Измий си лицето и пиш­ката и ела да се забавляваме!”

Онзи ден я заве­дох на плаж. Беше дел­ник, лятото беше още далече и нао­коло беше пусто, по прек­ра­сен начин. Скит­ници, загър­нати в дри­пите си, спяха по пясъка. Други, сед­нали на дър­ве­ните пейки, си поде­ляха бутилка вино. Нао­коло летяха чайки, обе­зу­мели и без­г­рижни. Въз­рас­тни дами по на седемдесет-осемдесет години, нася­дали по пей­ките гово­реха за про­дажба на нас­лед­с­тва от земи на мър­тви съп­рузи, убити от моно­тон­ното и тъпо живур­кане. Някакво странно спо­койс­т­вие се прос­ти­раше нав­ся­къде и вър­вяхме, и лягахме, и не при­каз­вахме много-много. Тол­кова просто и тол­кова кра­сиво беше да сме заедно. Купих два сан­д­вича, пиене и пуканки и похап­нахме, сед­нали върху пясъка. Пре­гър­нах Кас и така сме зас­пали за около час. Беше по-хубаво и от любене. Беше един неп­ре­къс­нат поток, без никакво нап­ре­же­ние. Когато се събу­дихме, се вър­нахме вкъщи и при­гот­вих нещо за вечеря. Пред­ло­жих на Кас да зажи­в­eeм заедно. Гле­даше ме извес­тно време непод­вижна и нак­рая бавно каза: “Не”. Заве­дох я в бара, почер­пих я едно питие и си тръг­нах. На дру­гия ден наме­рих работа в един завод и бач­ках цяла сед­мица. Бях много умо­рен, за да изли­зам, но в петък вечер минах през Уест Енд. Сед­нах и зача­ках Кас. По едно време, когато вече бях доста пиян, бар­ма­нът ми каза:

“Съжа­ля­вам за гаджето ти.”

“Какво се е слу­чило?”- попитах.

“Съжа­ля­вам. Не знаеш ли?”

“Не.”

“Само­у­бийс­тво. Вчера я погребаха.”

“Само­у­бийс­тво ли? Би ли ми обяс­нил как?”

“Пре­ряза си гърлото.”

Пих, докато барът зат­вори. Кас, най-красивата от петте сес­три, най-красивата жена в града. Успях да стигна някак си до вкъщи и отча­яно се упрек­вах, че не нас­тоях дос­та­тъчно да зажи­в­eeм заедно, а приех ней­ното “не”. Цялото й дър­жа­ние ми под­с­каз­ваше, чe и тя го желае. Просто не бях го взел на сери­озно, бях мър­зе­лив и нехаен. Бях зас­лу­жил моята и ней­ната смърт. Бях куче. Не, защо да обиж­дам куче­тата. Ста­нах, наме­рих една бутилка вино, пих много. Кас, най-красивото момиче в града, на двай­сет години, бе мър­тва. Вън някой натис­каше клак­сон. Силно и про­дъл­жи­телно. Оста­вих бутил­ката и изревах:”ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ, К**ЕЛЕ, ЧУПКАТА!”А нощта про­дъл­жа­ваше и аз вече не можех да нап­равя нищо.

Чарлз Буков­ски, из “Любовни исто­рии на обик­но­ве­ната лудост”
Пре­вод: Румен Баро­сов, Панос Статоянис

https://maya.bg/kas-nai-krasivata-jena-v-grada/