women_winter_snow_cold_maya-bg

Моята Мария

women_winter_snow_cold_maya-bg

– Приятно ми е. Мария. – каза ми припряно тя, докато изхлузваше ръката си от вялото ръкостискане с умението на невръстна джепчийка.

Едвам успях да измрънкам:

– Антон, и на мен.

Мразя запознанствата. По това май си приличахме с Мария. Обаче, още повече мразя вялите ръкостискания, така че не издържах и хванах обратно ръката ѝ, за да ѝ покажа как се прави. Стиснах я силно и неочаквано, а тя изпищя от болка. Пуснах я стъписан и отстъпих две крачки назад. Мария ме изгледа с пламнали от гняв очи и вдигна ръкава си. Ръката ѝ беше синьо-лилава, а вените ѝ бяха измъчени от иглите. Онемях, а тя се разсмя с най-звънливия глас, който бях чувал.

– Глупчо, нямаше откъде да знаеш! А, сега ще трябва да намериш начин да ми се извиниш. Предлагам да ме почерпиш кафе и то – веднага.

В този момент, тя грабна чантата си от земята, където я бе изпуснала, хвана ме под ръка и ме повлече надолу по улицата. Тръгнахме толкова внезапно, че дори не се обадихме на приятелите си, които току-що ни бяха запознали. Някой подвикна нещо зад нас, но никой от двамата не се обърна. Навън беше много студено, така че се пъхнахме в първото кафене на Иван Асен, което видяхме. Попитах я какво кафе пие, а тя се усмихна и ми каза само едно: „Мръсно.“ Тогава още не знаех, че има предвид кафе с алкохол. Мъжът зад бара, възрастен мургав човек с кръвясали очи и сервилна усмивка, за моя изненада, я разбра и се обърна към мен с:

– А, за теб?

Отговорих: „Едно мляко с какао.“ и веднага съжалих, защото физиономията му се изкриви в сардонична гримаса, а мен ме обзе ядно смущение. Тя се бе сгушила в едно отдалечено сепаре до парното, а аз бавно и съсредоточено ситнех към нея несръчно потраквайки порцелановите чаши о чинийките. Мислех си, че досега не се бях запознавал с наркоманка. В онези години, през 90-те, хероиновите наркомани бяха честа гледка по софийските подлези и спирки, но никога не бях виждал момиче, което се друсаше и то какво момиче – беше прелестна, бледа кожа, гарваново черни коси и черешови устни, а очите ѝ – те бяха лазурно сини и любопитни. Приличаше ми на Снежанка от илюстрациите в детската книжка на сестра ми. Беше най-хубавото момиче, което някога съм виждал. Говорихме много и за всичко – за физиката, която и двамата мразехме, Карл Май, алергията от ягоди, която имах от дете, фигурното пързаляне, за сладкото от смокини, което беше любимо и на двама ни, списанията, които събирахме, музиката, която слушахме и др. , аз започвах, а тя подхващаше темата и я довършваше, после обратното, смяхме се алчно и неприлично шумно, Мария изпи три мръсни кафета и точно преди да ни изхвърлят, след n-тата забележка, тя внезапно каза: „Хрумна ми идея. Ела.“ и скокна чевръсто от масата. Грабнах якетата и хукнах след нея. Беше мразовита декемврийска вечер, четири дни преди Бъдни вечер. Вече бяхме във ваканция и само преди няколко часа щяхме да ходим на хижа на Витоша, когато на Орлов мост се запознах с най-хубавото момиче на света. И сега тичах след нея и бях готов да я последвам навсякъде. Най-накрая Мария се спря пред кино „Влайкова“ и ме повика с ръка. Настигнах я. Даваха „Маргарит и Маргарита”. Вмъкнахме се вътре, Мария ми направи знак с очи да я последвам и се шмугна в салона. Лелката, която късаше билетчетата я забеляза и се развика, настана суматоха и аз използвах момента да се вмъкна зад гърба ѝ. Филмът беше започнал, в салона беше тъмно като в рог и единствения начин да се придвижваш беше пипнешком. Изведнъж някой ме дръпна за ръката, аз залитнах и седнах на едно от празните места. Беше Мария, която очевидно беше доволна от изпълнението на плана си. Лелката с билетчетата нахлу в салона с един фенер, с който оглеждаше редовете, но хората недоволстваха, че им пречи и тя бързо се отказа и си излезе, роптаейки. Мария се сгуши в мен сякаш бяхме двама влюбени, които се познаваха от деца и не ме пусна до самия край. Не гледах филма, наблюдавах само нея, жилите на слепите ѝ очи издаваха силните емоции, които съпреживяваше, а от време на време една плаха сълза се отскубваше от гъстия капан на миглите ѝ и се спускаше по бузата ѝ. Тя веднага я избърсваше с ръкава на пуловера си и ми хвърляше изпитателен поглед с бялото на очите си, с който искаше да разбере дали бях забелязал. Знаех това и винаги я изпреварвах като секунди преди това се втренчвах в екрана с най-съсредоточения поглед, на който бях способен. През останалото време хапеше един кичур от косата си, а крайчеца му навиваше около пръста си. Всичко това ми се струваше толкова симпатично и толкова някак „момичешко“. После разбрах, че това са били първите ми любовни трепети.

Филмът свърши, сложихме си якетата, нахлузихме качулките, така че да не ни разпознае гневната лелка и се изнизахме набързо. Отправихме се обратно към Царевець, увесили нос, защото не ни се разделяше. Беше късно, нашите знаеха, че за два дни съм на хижа на Витоша, така че можех и да не се прибирам вкъщи. Попитах я дали иска да я изпратя, но тя отвърна: „Толкова бързо ли ти писнах?!“ и се засмя. Каза ми, че живее далече и че вече е късно да се прибира. Решихме да останем заедно, Мария ме заведе в една изоставена къща в центъра. Каза, че можем да прекараме нощта там. Беше свърталище на наркомани. Там всички я познаваха, което потвърждаваше подозренията ми. Навсякъде имаше игли, фасове, бутилки и разхвърляни парцаливи дрехи. В една от стаите две момчета пиеха и играеха карти, в друга – спяха няколко хлапета, сгушени едно до друго, а в краката им дремеха две бездомни кучета, в третата на един „разцъфнал“ диван седеше момче на около 18-20г., очевидно друсан и пушеше. Приличаше на тарторите в училище, които ни „гърбеха“ за пари. Мария го поздрави и му каза нещо на ухо, което не успях да чуя. Не смеех да я питам нищо, така че просто стоях там и чаках. Тя извади от чантата си сандвич, увит в розова салфетка като тези в училищния стол, подаде го на момчето, след което се обърна към мен, извади още един сандвич, разчупи го на две и каза: Ще си го поделим.“.  Каза ми също, че няма място за притеснение, защото те са нейни приятели. Момчето ѝ подаде одеало и ѝ посочи един ъгъл в стаята, където на пода беше хвърлен стар дюшек. Мария изяде сандвича и веднага заспа като бебе, но мен сън не ме ловеше. Беше най-кошмарната нощ в живота ми. До мен спеше най-красивото момиче на света, което познавах едва от няколко часа, а се намирахме на това ужасно място. Тя вероятно се друсаше, а аз бях „добро момче“. Какво правех с нея тук? Аз не бях като нея. Имах нормално семейство, родителите ми бяха заедно, не бяхме богати, но не бяхме и бедни, баща ми работеше в БНР, а майка ми беше фармацевт, имах по-малка сестра, ходехме два пъти годишно на почивка, щях да уча в МЕИ, та аз имах бъдеще. А, тя­?! Тя щеше да ме завлече на дъното. Знаех, че с каквито се събереш – такъв ставаш, а за наркоманите това беше просто закон. Изпитвах странна смесица от два вида страх – единият беше първичен – тук, в този момент, от тази ситуация, а другият беше дълбок и парализиращ – страх от себе си, от това, което можех да направя, заради това момиче. Мислите бушуваха в главата ми, а сърцето ми заседна в гърлото. Причерня ми пред очите, станах тихо, за да не събудя никого, грабнах раницата и хукнах надолу по стълбите. По пътя си сритах нещо или някого, но не се обърнах, тичах като луд, тичах дълго, бясно, бягах от съдбата си. На сутринта изчаках родителите ми да излязат за работа и се прибрах вкъщи, а вечерта скалъпих някаква лъжа за хижата и ми се размина. Минаха празниците, започна училището и постепенно забравих. Повече не видях Мария.

Завърших МЕИ, в университета срещнах Елена и две години по-късно се оженихме. Роди ни се дъщеря. Елена настоя да я кръстим Мария. Не се възпротивих, макар че винаги щеше да ми напомня за момичето, което изоставих в онази мразовита декемврийска нощ.

Веднъж, оставяйки дъщеря си в детската градина, срещнах Яна – момичето, което ни запозна с онази Мария – на Орлов мост, преди 13 години. Оказа се, че дъщерите ни са в една група. Почти не я помнех, но Яна имаше голяма черна бенка на лявата буза, която беше трудно да забравиш. Стана ми неудобно, но нямаше как да избегна срещата. Тя ме позна и се отправи право към мен. Поздравихме се, разменихме няколко служебни приказки и тъкмо, когато мислех, че съм се измъкнал, тя директно ме попита: Знаеш ли какво стана с твоята Мария?

Моята Мария?! Как така “моята Мария”?! Смотолевих нещо от сорта на: „Ммм, не.” А, тя само това и чакаше. Започна разказа си и с всяка следваща дума, сякаш забиваше гвоздеи в сърцето ми. Мария била сираче, живеела в дом за деца в „Дружба“, страдала от бъбречна недостатъчност и ходела на хемодиализа три пъти седмично в Първа градска. Така се запознала с Яна, която учеше във Френската гимназия. Запознали се само няколко дни, преди тя да запознае нас. След нашата среща състоянието ѝ се влошило и я приели в болница. Яна ходела всеки ден след училище да я вижда. Говорела ѝ все за мен, но ѝ забранила да ме търси. Помолила я да ѝ донесе тетрадка и започнала да ми пише писма. Събирала ги в кутия от обувки и така минавали дните ѝ. Яна разпитвала лекарите какво може да се направи и те ѝ обяснили, че единственият ѝ шанс е трансплантация в някаква клиника във Франция, но освен донор, трябвало да се намери и дарител, защото процедурата била много скъпа. Яна писала на клиниката и разказала историята на Мария. Оказало се, че завеждащият клиниката и неговата съпруга наскоро загубили дъщеря си в автомобилна катастрофа. Те се трогнали от историята на Мария и дошли в България. След месец я осиновили и Мария заминала за Франция. Оставила кутията на Яна и я помолила да ѝ я пази. След година ѝ писала, че е добре и че трансплантацията била успешна. От тогава ѝ пращала благодарствено писмо и картичка на всяка Коледа. Чували се и по телефона, веднъж даже Яна ѝ била на гости. Завършила медицина и се посветила на каузата да лекува деца с бъбречна недостатъчност. Не била омъжена и живеела в Париж. Яна разказваше, а аз преглъщах сухи сълзи. Изведнъж, тя стана и каза: “Живея  наблизо. Ела с мен. Трябва да ти дам кутията.“ Нищо не казах, станах и тръгнах.

Вечерта се прибрах и скрих кутията вкъщи. Не събрах смелост да я отворя месеци наред, но не спирах да мисля за Мария и за нейната история. До един ден… – денят, в който диагностицираха дъщеря ми с бъбречна недостатъчност.

Бях смазан, не ми се живееше. Оставих жена ми и детето в болницата и отидох вкъщи. Още от вратата се запътих към гардероба, където бях скрил кутията. Вече не можех да подтискам угризенията си, не можех повече да нося този товар. Измъкнах кутията и зачетох. Четох и плаках цяла нощ. В писмата си, Мария беше продължила историята ни, сякаш не се бяхме разделяли. Писмата не бяха точно писма а по-скоро разкази за момче и момиче с нашите имена, които се срещнали случайно на Орлов мост. Описваше всичко, което преживяхме през онзи ден, разговорите ни, дрехите, жестовете, докосванията, всичко, всичко, до най-малките неподозирани детайли, а после във всеки разказ историята на продължаваше различно… Беше оставила отворен финал във всеки един от разказите, сякаш ни даваше още един шанс, сякаш всичко беше възможно, освен да се разделим.

Прочетох ги на един дъх, а с всеки прочетен ред в главата ми се избистряше все повече и повече образа на онова мило момиче с прелестни сини очи и черни коси, което обикнах още в първия момент. Само, ако знаех тогава, ах, само, ако знаех … Прости ми, Мария, прости ми. Детето ми, милото ми дете. Бих направил всичко, всичко…

Докатo събирах писмата от пода, ридаейки, забелязах, че на дъното на кутията имаше още нещо. Беше коледна картичка до Яна. От Мария. На гърба ѝ имаше адрес:

208 Rue de la Croix Nivert,

75015 Paris, France

Mlle Marie de Martin

Facebook
Google+
https://maya.bg/moiata-mariya/
Twitter
Visit Us

2 thoughts on “Моята Мария

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Още Мои текстове