oтвори сърцето си лазаре чакам те от няколко века в брадата ми растат дъбове и кокичета от краката ми висят лъскави черни миди главата ми е камък върху който буревестниците гнездят сега ме няма лазаре слял съм се с всичко около теб щом докоснеш нещо мен докосваш щом докоснеш себе си пак мен докосваш лазаре да тръгваме подир пчелите и стъпките на белките в снега след крясъка на бухала да тръгваме лазаре там свети онова слънце спасително да му занесем като дар студените си тела кръвта ни бавна да му занесем

далече е слънцето дрипата с която си облечен е вече цялата на дупки лазаре вятър пълни кухото ти тяло кънтят по дъното му конските копита от ритъма унесен в ръцете ми отпускаш се подобно младенец

още спиш а обед е лазаре тихо стъпвам да не те събудя в това легло погребал свойта сянка не чакаш възкресение виждам как вените ти излизат от коритата си как плисва червеното семе навсякъде и зачеват жените само мъртви деца

лазаре стани над облаците пробил със сини нокти пъдиш птиците от своя сън в царството небесно на кого ще кажеш обичам те там горе където има само озон и дишането е като пресечено мляко кой ще те погали и кой ще те погребе о лазаре пусни ме да вляза нека бъдем двама в тъмното на идващия дъжд

нямам хляб да те нахраня нямам вино да ти налея нашата бедност лазаре е бедността на света напролет с тревите се полюшваме наесен падаме с първите листа тъй нетраен е всеки който обича прах на вятъра утро в мъгла

мълчим това е марианската падина между нас години дълбана с кирки с лопати и малки чукчета с кълвачи и клюнчета тънички камара от камъни е сърцето ми където и да я преместиш лазаре все камара ще си остане

душата ми е заразена разпуква се с гроздето след всеки дъжд гарги я разнасят по клоните на стария орех тази зараза е моята любов лазаре гният телата на влюбените душите им цъфтят

крия язвите си за да не извърнеш глава от мен лазаре погледът ти друг поглед да срещне къде тогава да се приютя в първия януари от живота ни свил съм се пред прага на един дом в който влезе само за да нараняваш

движенията ти са болни лазаре от стая в стая вятърът полюшва черните пердета и всички виждаме че зад тях няма прозорци че стълбите не водят до врата така било е казваш лазаре така ще бъде още дълго време но погледни навън първото кокиче вече подаде глава

толкова рядко се усмихваш вече лазаре помня те като малък насред полето и викът на твоята майка лазаре къде си баща ти който ме пита виждал ли си лазар не съм го виждал отговарях всеки път една и съща лъжа

сега когато разбра истината и ме намрази заради моята слабост лазаре и ме обикна заради нея и позна ме такъв какъвто съм и те познах такъв какъвто си и се познахме плюй на мен лазаре и аз на теб ще плюя и ще приемем това за наша клетва

защо си тъжен лазаре защо очите ти са ями пълни с кал и дъждовна вода нима не виждаш слънцето наднича през листата тялото ти покълва с песента на авлигите разлистваш се от всеки звук пониква клонка и ето идват непознати птици да търсят в сянката подслон

една жена ще те повика през сезона на жълтите акации ще те нарече по име мой лазаре не се страхувай дръж се за ръката ми пътят е покрит с камъни а боси са краката ни кръв ще капе и страшни ще са мъките трижди ще се отречем от пътя и трижди от себе си преди да цъфне тази роза в ръката ти

Владислав Христов

https://maya.bg/pisma-do-lazar-vladislav-hristov/