На визитната картичка с елегантен златен шрифт пишеше: Paris, 89 Rue de la Pompe, 8 etage. Сверих адреса с този от табелата и след като се уверих, че съм на точното място, позвъних на домофона. Няколко секунди по-късно и без да получа отговор, металната орнаментирана врата се отвори автоматично и аз заприпках по мраморния под на фоайето към старинния открит асансьор, а ехото от токчетата ми кънтеше из цялата кооперация, придавайки нотка на тържественост на визитата ми.
Бях пристигнала в Париж преди три дни специално за това интервю и вече нямах търпение да се запозная с тази ексцентрична личност, която провокираше журналистическия ми интерес. Асансьорът спря на последния етаж, където се помещаваше само един мансарден апартамент, чиято масивна черешова врата със старинна месингова дръжка бе леко открехната, което аз приех за претенциозна “покана” от отегчен сноб. Вратата беше толкова тежка, че трябваше да се облегна на нея, за да успея да я отворя толкова, колкото да успея да се шмугна вътре.
Очите ми се опитваха да свикнат със сумрака, обгърнал помещението и постепенно щрихираха детайлите от бароковия интериор на това пищно обзаведено артистично жилище. Тежките плюшени прашни завеси, закриващи плътно големите френски прозорци бяха театрално спуснати като преди представление, а зад тях едвам се прокрадваха няколко слънчеви лъча, намерили пролука през проядените от молци дупки.
Благодарение на тях в дъното на стаята успях да забележа камина, подът пред която бе постлан с опърпана меча кожа, отдавна изгубила славата си на боен трофей, над която стърчеше огромна препарирана глиганска глава с позлатени бивни. Вдясно от нея се мъдреше масивна библиотека, чиито етажерки бяха увиснали от тежестта на нахвърляните в безпорядък книги, между които бяха поставени множество и най-различни порцеланови фигурки, сякаш домъкнати от всички кътчета на земята като сувенири. Очите ми се плъзгаха пъргаво по посока на часовниковата стрелка, прескачайки прозорците и този път се сблъскаха с нещо като изложба на гротескни венециански и африкански маски зловещо наблюдаващи от стените. В средата на салона бе поставена билярдна маса, която видно се използваше не по предназначение. Върху нея бяха разхвърляни множество подноси с посуда и прибори, свещници, празни бутилки, пълни с угарки пепелници, пожълтели лотарийни билети и пр. Еклектиката на помещението се допълваше от безразборно разпилените мебели, сред които всевъзможни столове с ожулени тапицерии, марокански табуретки, помощни масички, върху които стояха бюстове, вази и вазички, рамки с черно-бели снимки, шах от слонова кост и какво ли още не, които сами по себе си не бяха обособени в отделни кътове, а по-скоро формираха лабиринт, целящ да направи преминаването от единия край на салона до другия непосилна задача.
От другата страна близо до прозореца имаше разпънат статив, а с лице към стената до него бяха подпрени множество картини. Непосредствено до него стоеше полу разпънат декоративен параван с японски мотиви, както и закачалка, на която бяха закачени разноцветни халати от най-различни материи. Вниманието ми бе привлечено от чифт везани мъжки пантофи в смарагдов цвят със златни пискюли, небрежно изути на пода. Понечих да се приближа, за да ги разгледам отблизо, но се спънах в нещо живо, което нададе ужасен писък и аз се строполих на пода. Пършив черен котарак прекоси панически помещението и се шмугна някъде, събаряйки всичко по пътя си. Станах рязко и се отупах.
В този момент един мъжки силует, стоящ съвсем близо до мен, който изобщо не бях забелязала до този момент се извърна плавно, заедно с фотьойла, в който стоеше и ми направи елегантен жест с ръка да се приближа. В тъмнината на кутрето на дясната му ръка проблясна огромен златен пръстен с инициали Ж.М. Стъписах се, пред мен стоеше самият Жан Маре.
