Всеки софийски квартал си има своя забележителен ексцентрик. Лозенец си имаше Лучия.
Лучия беше “странна птица”, от онези “хлътнали” в себе си, непасващи на живота чудаци. Беше кльощава възрастна жена, прехвърлила 70-те години, облечена във вехти, но елегантни дрехи, сякаш взети от театрален реквизит, с гротескно размазан оперетен грим и бяла коса, вдигната на кок. Около врата си носеше олющено перлено колие и проскубан шал от препарирана лисица с пришити копчета наместо очи. Лучия беше истинска винтидж находка.
Живееше съвсем сама на 4-тия етаж в една аристократична сграда с виенска архитектура от 20-те години, гледаща право към градинката на пл.Журналист. Всеки ден, точно в 12.00ч. Лучия излизаше от кооперацията и без да поглежда наоколо се отправяше с деликатна ситна походка право към градинката.Там сядаше винаги на една и съща пейка, изваждаше пресен хляб и започваше да разхвърля залци около себе си. В този миг небето над площада почерняваше и от всички земни посоки прииждаха рояци от пернати – врани, гълъби, врабчета, косове, имаше дори и два софийски гларуса.
За няколко мига наставаше пълна суматоха, птиците цвърчаха и крякаха, бориха се помежду си зa всеки залък, навсякъде хвърчеше перушина, а само няколко мига по-късно всичко изведнъж утихваше като след внезапна лятна буря. На площада оставаха само Лучия и врабчетата, които пируваха с последните трошици хляб.Чужда на хората, Лучия беше своя за птиците. От всички птици, най – мили ѝ бяха врабчетата. Хранеше ги, милваше ги, разговаряше с тях и най-вече им рецитираше стиховете си.
Хората страняха от нея, както странят от всички “самотници”, а децата ѝ се подиграваха и я наричаха “стара вещица”. Но Лучия далеч не беше самотна, в нейната вселена не съществуваше понятие като самота. Хората не си даваха сметка, че не те избягват Лучия, а Лучия отдавна се бе отказала от хората.
Запознах се с Лучия на 18 Октомври 2018г., в деня, в който се нанесох да живея под наем на първия етаж в кооперацията, в която живееше Лучия. Бях приета в 1-ви курс в УАСГ и си търсех квартира наоколо. Попаднах на обявата случайно, от поста на една приятелка във фейсбук и я наех, още преди да я видя. Просто мястото беше идеално.
И, така, в този прелестен есенен ден тъкмо се нанасях в новата квартира и мъкнех разни кашони и торби с багаж между колата и апартамента, когато буквално се сблъсках с Лучия на стълбите. Извиних ѝ се, но тя сякаш бързаше за някаква си нейна много важна работа, защото дори не ме погледна. Аз, обаче, силно се впечатлих от нейната забележителна осанка и дълго стоях загледана в отдалечаващия се силует. Когато Лучия изчезна от погледа ми, продължих с пренасянето на багажа, а веднага щом приключих изтичах до цветарския магазин и купих букет бели рози за новата квартира. Навън беше истинско циганско лято и веднага след като сложих розите във ваза, побързах да отворя всички прозорци, за да проветря. Тогава чух нежен женски глас, който рецитираше поезия.
Погледът ми търсеше трескаво откъде идва гласът и очите ми скоро попаднаха на Лучия. Тя стоеше права в целия си гротесно – аристократичен блясък по средата на площада и разпалено рецитираше. Нямаше публика, публика ѝ бяха само врабчетата. Останах смаяна и едновременно възхитена. Обичах поезията още от дете, всяка вечер преди да заспя баба ми четеше стихове и аз постепенно се влюбих. Грабнах една роза от вазата и изтичах право при Лучия. Подадох ѝ розата и ѝ благодарих за този емоционален рецитал. Лучия остана не по-малко смаяна и от мен. В онзи момент погледът ѝ се избистри и сякаш душата ѝ, преди малко литнала към простора, се върна обратно в тялото. Погледна ме право в очите и каза:
– Знаете ли, че днес имам имен ден?! Името ми е Лучия, а как е вашето?
– Мая!, отвърнах на свой ред аз.
Така започна познанството ми с Лучия. Вече близо три месеца, откакто се нанесох в квартирата, всеки ден, точно в 12.00ч. на обяд Лучия хранеше птичките на площада, а после им рецитираше. Никога не пропусках да я слушам. Когато бях на лекции, прекарвах обедната си почивка на площада с Лучия, а после се връщах отново в Университета. Понякога ѝ носех цветя, а понякога тя ми пъхаше под вратата листчета с нейни стихове. На гърба им винаги рисуваше птица. Понякога бяха тъжни, понякога весели, по-често философски, но чрез тях постепенно опознавах душата на Лучия. Последното стихотворение, което Лучия пъхна под вратата ми нямаше заглавие. Пишеше следното:
***
Ще сложа два-три стиха
в джоба си,
къшей хляб,
един портокал
и представата за това,
което ме очаква
на края на света,
може би.
Ще потегля на път,
от който връщане няма.
Ще следвам посоката –
другите пътища са измама.**
Този път бе поставила листчето в плик за писмо, в който имаше и ключ. Учудих се, но щях да я попитам за ключа на следващия ден.
На следващия ден, Лучия не се появи на площада. Чаках я около половин час, като с всяка минута тревогата, че нещо ѝ се беше случило нарастваше. Притесних се ужасно. Ходих да я търся, звънях и тропах по вратата, но никой не отвори. Разпитвах съседите един по един, питах във всички магазинчета на площада, а после обиколих и близките улички. Спирах минувачите и питах и тях, търсех я навсякъде, но без успех. Всички казваха, че я познават, но никой не знаеше нищо за нея. Тогава изведнъж се сетих за ключа. Прибрах се тичешком в квартирата, грабнах ключа и се втурнах нагоре по стълбите към 4-тия етаж. С треперещи пръсти пъхнах ключа в ключалката, завъртях го и патрона щракна. Влязох плахо, викайки Лучия по име, но никой не отвръщаше. Обиколих всички стаи, но от Лучия нямаше и следа. На масата в кухнята беше поставен хляб, до него бяла роза и сгънат лист, на който пишеше: “За Мая”. Очите ми се напълниха със сълзи. Щом прочетох писмото, отидох направо в полицията.
*Лучия е женският вариант на латинското име Лука, което означава светещ. Жените с това име празнуват имен ден на 18 октомври.
** Автор на този стих е Стефка Андреева. Родена е на 17.06.1952 година в село Горни Пасарел, Софийско. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски” през 1978 год. Публикувала е статии във вестници и списания. Нейни стихотворения са публикувани в антологии. Работила е като учителка, коректор и редактор. Автор на две стихосбирки: “Капки смола” (2002) и “Орис” (2004). Член е на Съюза на свободните писатели.
***
УПРАЖНЕНИЕ ПО ПИСАНЕ /ТВОРЧЕСКА АКАДЕМИЯ ЗАЕШКА ДУПКА 2021 – ПРОЗА
