“Има вещици във вятъра…” – каза той и оттегли бавно ръката, с която придържаше тежката плюшена завеса, спусната театрално зад прозореца в смарагдовия салон. Aнтично прашният под бе осеян с все още мокрите мастилени ръкописи, нервно захвърлени там в пристъп на творческо безсилие от самият им автор – лорд Филингам.
“Имааа вещицииии във вятърааа…” – отекнаха като ехо собствените му думи, неволно изречени на глас, от които го побиха тръпки. Лорд Филингам умееше да изцежда душата от думите, обичаше да ги усеща с всички сетива, които талантът му познаваше, прелъстяваше ги с нежност, а после се любеше с тях алчно и властно в ума си и накрая ги захвърляше върху белия лист с освобождаващата ярост на внезапно споходилата го муза.
Когато пишеше изпадаше в състояние на някаква шизофренична смесица от меланхоличен транс и хипнотична възбуда, редуващи се на неритмични пристъпи. Тъкмо в такова състояние го завари внезапната буря, пратена сякаш от недрата на ада и предизвистена от метафизичният кикот на дузина вещици, който акробатично се шмугваше като през иглени уши през процепите на прозореца и всеки момент щеше да достигне до своето кресчендо.
Тази апокалиптична природна симфония сякаш повлече музата му във френетичен танц из салона и инжектира с абсент въображението му. Лорд Филингам се хвърли бясно върху писалището си като хищник върху жертвата си и изпод перото му се занизаха като мъниста на молитвена броеница мастилените силуети на неговите прелъстени изкусителки.
Навън бурята скоро утихна, но в смарагдовия салон “ловът на вещици” тепърва започваше.
Прекрасно написано, буреносно !