Раз­ми­съл за (и „про­тив“) егото на влюбения

Защо, когато истин­ски сме прив­ле­чени от някого, пър­вата ни реак­ция е пълна моби­ли­за­ция за пое­мане на кон­т­рола над физи­чес­кото отра­же­ние на емо­ци­ите, които изпит­ваме?! Дали, защото соци­ално изро­де­ната ни при­рода ни е вме­нила култ към божес­т­вата, наре­чени гор­дост, суета, его, на които се пре­вър­нахме не просто в пок­лон­ници, а във фана­ти­зи­рани роби. Може би! Но факт е, че никой не обича да пуска навън „духа от бутил­ката“, имам пред­вид да дава вън­шен израз на онова, което е „запу­шил“ в себе си, дори с риск да се изпълни жела­нието му.

Да, ама пси­хи­ката не винаги умее да запо­вядва на физи­ката, още повече, когато са наме­сени емо­ции и тази пакос­т­лива издай­ничка плисва като палаво хлапе чер­вена боя в лицето ни, залива ни с леген с вряща вода, удря ни с реф­лекс – чукче по капач­ките, връзва езика ни на фльонга, раз­цен­т­рова коор­ди­на­ци­ята ни,  издухва мис­лите от гла­вата ни и най-сетне онова спе­ци­ално усе­щане, което пое­тично опис­ват като „пепе­руди в сто­маха“, а на мен повече ми при­лича на…, сещате ли се за онези мото­ристи – кас­ка­дьори, които се вър­тят с бясна ско­рост в метална сфера, … нарича се „гло­бу­сът на смъртта“. Е сега, ако при­е­мем, че сфе­рата е мета­фора на сто­мах, а всеки мото­рист сим­во­ли­зира опре­де­лено издай­ни­ческо чув­с­тво като страх, ужас, свян, въз­буда, паника и пр. със­тавки на онзи шеме­тен кок­тейл, кипящ от адре­на­лин и ендор­фин, пред­с­та­вете си какво се случва в момента, в който набе­рат ско­рост и се завих­рят в гло­буса. Истин­ска катас­т­рофа! А жер­т­вата винаги е само една – „егото“ ни!

Меч­таем неис­тово да се “хвър­лим в обя­ти­ята на дру­гия”, а сме тол­кова ско­вани, че един­с­т­ве­ното, което искаме в този момент е да побег­нем пани­чески със ско­ростта на сприн­тьор – кениец. И какво пра­вим, тогава? Най-често, именно това! Бягаме и пре­вър­таме нао­паки лен­тата на слу­чи­лото се в стре­межа да се убе­дим, че обсе­би­лият съз­на­ни­ето ни не е имал дос­та­тъчно време да ска­нира и „мото­рис­тите“ в „сфе­рата“, обаче той винаги е и ние го знаем! Пато­ло­гич­ната пси­хична реак­ция – след­с­т­вие на изжи­вяния ужас от раз­к­ри­ва­нето е със­то­я­ни­ето на “обиг­ра­ното игно­ри­ране” – моде­рен анти­под на ретро спон­тан­ността. Звучи странно, но е така! Спон­тан­ността в кон­тек­ста на съв­ре­мен­ната тео­рия на чув­с­т­вата се свър­зва с гран­ди­озна глу­пост. Да пока­жеш на някой, абсо­лютно необ­мис­лено, че не ти е без­раз­ли­чен, озна­чава, че си пока­зал сла­бост и сега лесно можеш, дори нап­раво си про­сиш да бъдеш нара­нен, изпол­з­ван и отх­вър­лен. Клише, но както знаем, няма нищо по-вярно от кли­шето! А ти си бил, вече си бил всичко това, без зна­че­ние колко точно пъти. Дето се вика, и пър­вият път ти беше абсо­лютно дос­та­тъ­чен и в ника­къв слу­чай, ама в ника­къв, не искаш пак да бъдеш.

Ето защо, след пос­лед­ния път, си избра да живееш живот, в който емо­ци­ите са за сла­бите пси­хи­чески, а ти ще си просто прак­ти­чен. И при­я­те­лите ти така те посъ­вет­ваха и ти се съг­ласи, пом­ниш ли, макар на ум да кръс­тоса пръсти зад гърба си? Пом­ниш, раз­бира се! И така, от тук започва ета­път на “обиг­ра­ното игно­ри­ране”. Понеже вече поз­на­ваш ролята в детайли и си я овла­дял тех­нично до сте­пен на вир­ту­оз­ност, да те „хва­нат“ дори в невин­ното прес­тъп­ле­ние да гле­даш дру­гия, пък бил и самият той, е такава ряд­кост, кол­кото да ста­неш сви­де­тел на лунно затъм­не­ние, два пъти.

И не, че не го сле­диш, сле­диш го, раз­бира се, имам пред­вид не само физи­чески, а и инте­рак­тивно, бла­го­да­ре­ние на „слу­чайни“ срещи и инфор­ма­ци­онно услуж­ливи соци­ални мрежи, … просто, за да бъдеш в „района“ и на „раз­по­ло­же­ние“, ако все пак реши да раз­вее бялото знаме. Спо­соб­нос­тите ти са се раз­вили до там, че в пре­пъл­нено заве­де­ние с хора, бла­го­да­ре­ние на набързо раз­чер­тана на ум коор­ди­натна сис­тема и няколко обекта, които изпол­з­ваш, за да полу­чиш коор­ди­на­тите на този, който те инте­ре­сува, можеш да го пози­ци­о­ни­раш с точ­ността на GPS, обаче няма да оти­деш при него, няма и да го заго­во­риш, камо ли да го пог­лед­неш с онзи пог­лед, който сякаш отваря широко скър­ца­щата порта към душата ти. Искаш той, неп­ре­менно той, да нап­рави пър­вата крачка, искаш да „капи­ту­лира“ пръв.

В това време попа­даш под отк­ри­тия обс­т­рел на отри­чащи или неза­ин­те­ре­со­вани от тео­ри­ята на чув­с­т­вата кан­да­дати с апе­тит за пър­вична и неза­бавна кон­су­ма­ция на отно­ше­ния, а пък съв­сем естес­т­вено … и той също. Все пак чарът, който те плени, не е оста­нал неза­бе­ля­зан и от други! И така, в тази съв­ре­менна игра на кри­е­ница от любовта, кол­кото повече изп­ра­щаш заво­е­ли­ра­ното съоб­ще­ние „Ти гониш!“ в прос­т­ран­с­т­вото, тол­кова повече нама­ля­ват шан­со­вете ти да бъдеш наме­рен от „адре­сата“ на пос­ла­ни­ето.  И то не заради друго, ами защото, точно в този момент и той прави същото.

И така „скрити“ един от друг, всъщ­ност очак­вате да бъдете „наме­рени“, всеки от дру­гия. Абсур­д­ността на ситу­а­ци­ята ми напомня за заг­ла­ви­ето на онзи сим­па­ти­чен филм „Lost in translation“ и за над­писа от пос­тера “Everyone wants to be found“. А колко по-лесно би било да имаше няка­къв начин да изп­ра­тим тайно от целия свят съоб­ще­ние на онзи – „винов­ника“ за неле­пото поло­же­ние, в което сме изпад­нали и ако той не ни отвърне неза­бавно със същото – да има опция за пер­ма­нен­тно изт­ри­ване на чув­с­т­вата и паметта, сякаш никога нищо не се е случ­вало… Или пък не…

https://maya.bg/globusat-na-smartta-vs-peperudi-v-stomaha/