По ръба на мрака, самотата чегърташе с нокът.
Дишаше тежко и жадно пушеше опиум.
Една по една, мислите ѝ политаха нанякъде в гъсти облаци от дим,
но скоро изчезваха от погледа ѝ като току-що отстреляни птици.
Съзнанието полека я напускаше и тя ставаше
безразличен наблюдател на себе си.
Блаженството пълзеше по вените ѝ
и проникваше във всяка клетка на безплътното ѝ тяло.
Олекна ѝ. Самотата вече не усещаше себе си.
„Каква ирония!” отрониха устните ѝ,
докато изпускаха последния облак дим.
