„Cherchez la femme” каза ѝ той и остави думите да се стрелнат в съзнанието ѝ като опашата комета.
„Cherchez la femme”…, „Cherchez la femme”…, „Cherchez la femme”… отекваше ехото му в главата ѝ и гъделичкаше въображението ѝ като с пауново перо. Мислите ѝ бързо я отнесоха в онзи фантастичен свят, в който думите рисуваха картини и композираха мелодии….
„Какъв шармантен израз и колко много мистерия, скрита в паузите между думите.” – мислеше си тя и щрихираше в ума си жената от думите му. Нежна кадифена кожа, златисто пепелява коса, спускаща се по раменете ѝ, смугло лице и обезоръжаваща усмивка, а очите ѝ – те трябваше да са пъстри и магнетични. Жена с минало, изписано на лицето ѝ, остър ум и забележителен характер. Такава, която умееше да изтръгва душите на мъжете и да ги подчинява с поглед…, ако поискаше. Щеше да я нарече Мия…
Изведнъж Мария се сепна, защото усети, че отдавна бе спряла да го слуша и тръсна неволно главата си, за да се отърси от мислите си и да се съсредоточи върху неговите. Говориха дълго, смяха се, а после се разделиха с обещание да се чуят отново.
„Cherchez la femme”… скоро щеше да се превърне в заглавието на новия ѝ роман.