Водеше ме за ръка, а аз зяпах наоколо в магичен унес.
Изкачвахме се по обрасли с мъх древни варовикови стъпала.
Приказна амфитеатрална “градина на Семирамида” разгръщаше свенливо обятията си за нас.
Дъхави цветя разпръскваха аромата си, вечнозелени лиани се протягаха лениво, шарени птички шушукаха в храстите, а буболечките жужаха някакви си техни каламбури.
Постепенно различих няколко дървени врати с благородно ръждясали дръжки, а над тях прозорци с красиво напукани от слънцето зеещи капаци.
Самотни красиво остарели къщи, сгушени в здравата прегръдка на пощурели от цвят глицинии и непокорен бръшлян. “Та в тях са живеели хора!” – въображението ми щрихираше трескаво образите им.
“Бих останала тук вечно…”, шепнех в ухото ти, докато ирисите ми фотографираха съвършения мираж, за да го сънувам пак и пак.
Под една престара плачеща върба, забелязах малка статуя на Амур, килната на една страна от тежестта на времето. Лъкът му с опънати тетива и заредена стрела сочеше право надолу.
Приближих се.
На земята, близо до статуята, лежеше мъртва гургулица с клюмнала настрани глава и затворени очи, сякаш сънят я е повалил там.
Гледката ме стъписа и омагьоса едновременно. Беше толкова драматично красиво, че не усетих тъга.
Забравих да мигам и погледът ми се премрежи. Стори ми се, че Амур най-после изпрати стрелата си право в сърцето ѝ и ѝ върна живота.