При­ка­зен разказ

Преди много, много години, в една далечна при­казна страна, нак­рай света,  в една въл­шебна гора, се родила фея на име Мия. Мия била уди­ви­телно кра­сива и макар че всички гор­ски феи били нео­бик­но­вено кра­сиви, Мия била спе­ци­ална. Имала пла­ти­не­но­руса осле­пи­телна коса, която обли­вала като буен водо­пад прек­рас­ните й рамене. Очите й били с цвят на бадем, бис­три като тихо езеро и ярки като звезди, а когато се зас­ме­ела от але­ните й устни се леел весел ромон като на палаво пла­нин­ско поточе. Мия имала нежна коп­ри­нена душа и крехко като яйчена черупка чув­с­т­ви­телно сър­чице, била иск­рена и спон­танна и оби­чала игрите, шегите и забавленията.

Когато не учела за фея, Мия се ски­тала из шуб­ра­ците в тър­сене на малки цветни бубо­лечки, с които да се закача, игра­ела на кри­е­ница с кате­рич­ките в дъбо­вата горичка и се над­бяг­вала с птич­ките в коро­ните на кес­те­ните.  Мия пред­по­чи­тала ком­па­ни­ята на гор­с­ките твари пред тази на дру­гите феи, защото била твърде сво­бо­до­лю­бива и неза­ви­сима и не оби­чала много да се съоб­ра­зява с пра­ви­лата, които били уста­но­вени от дълги години в гор­с­кото цар­с­тво на феите. Спо­ред тези пра­вила, мла­дите феи тряб­вало да пос­ве­ща­ват цялото си време на обу­че­ни­ето си по въл­шеб­с­тва, да се въз­дър­жат от без­г­рижни веселби и в ника­къв слу­чай да не дру­жат с обик­но­ве­ните гор­ски твари, защото били съз­да­дени като нео­бик­но­вени същес­тва и тряб­вало да се дър­жат като такива.

Когато порас­нели, феите пола­гали изпит по въл­шеб­с­тва, а тези, които го пре­ми­нели успешно полу­ча­вали като наг­рада един и същ „Наръч­ник за живота на феите“, в който, точка по точка, бил опи­сан целият им бъдещ живот на нео­бик­но­вени същес­тва. Тези, които не пре­ми­нели изпита, били ома­гьос­вани от дру­гите да пре­ка­рат живота си като обик­но­вени гор­ски твари. Все пак в при­каз­ната гора не можело да има само феи, тряб­вало да има и обик­но­вени същества.

Така било, откакто свят све­тува и така щяло да бъде за вечни вре­мена нап­ред. Мия обаче имала непо­ко­рен харак­тер и съв­сем не меч­та­ела за този ден. Искала да нап­рави избора си сама. Когато мис­лела за бъде­щето, тя си пред­с­та­вяла кра­сив и оча­ро­ва­те­лен обик­но­вен живот, в който нямало място за измис­лени въл­шеб­с­тва, а още по-малко за  няка­къв си наръч­ник. И понеже Мия имала навика често да изрича на глас това, което мисли си нав­лякла гнева на феите, по-възрастните от които често я мъм­рели, а мла­дите шушу­кали зад гърба й. Мия усе­щала нена­вистта и завистта в пог­ле­дите им, защото феите зак­лей­мя­вали раз­лич­ността, а пък ней­ният опък нрав в ком­би­на­ция с ней­ната  дивна кра­сота ги драз­нели по нео­бик­но­вен начин и не им давали мира. Ето защо, те все гле­дали да я зака­чат и да й под­х­вър­лят нещо, да я наг­ру­бят и оби­дят и тайно очак­вали деня, в който да се про­вали на изпита по въл­шеб­с­тва и да я омагьосат.

Крех­ката душица на мал­ката фея стра­дала, а мънич­кото й сър­чице се блъс­кало ярос­тно в мал­кото й телце, но Мия не можела да бъде друга, не можела да бъде като тях. Кол­кото повече наб­ли­жа­вал денят на изпита, в който щяла да се реши съд­бата на непо­кор­ната фея, тол­кова повече време Мия пре­кар­вала в самотни вглъ­бени мисли, скрита в гъс­тите шуб­раци на гората, а когато сънят най-накрая я спо­хож­дал Мия съну­вала кра­сиви обик­но­вени сънища.

След една такава нощ, когато лъчите на утрин­ното слънце пога­лили нежно крил­цата на мал­ката фея, а гор­с­ките тре­вички се про­тег­нали и погъ­де­лич­кали лицето й, тя отво­рила сън­ли­вите си очички и видяла прек­ра­сен майски бръм­бар, който се кате­рел по въл­шеб­ната й пръ­чица, която Мия била зах­вър­лила неб­режно в тре­вата. Веро­ятно бръм­ба­рът я бил обър­кал с обик­но­вено цвете и се опит­вал да дос­тигне до цвет­чето му, за да пие от нек­тара. Мия се втрен­чила в него и започ­нала да го съзер­цава с въз­хи­ще­ние. Бръм­ба­рът бил тол­кова обик­но­вено кра­сив, бро­нята му изг­леж­дала твърда като сто­мана, а прек­рас­ната му зелена ман­тия отра­зя­вала сякаш дъгата. Пог­ле­дът на Мия прос­ле­дя­вал уси­ли­ята на обик­но­ве­ното гор­ско същес­тво, но мис­лите й се изди­гали високо, високо, там, където можели да се реят само нео­бик­но­ве­ните мечти.

Мия си мис­лела колко хубаво би било, ако и тя можеше да има такава броня, която да я пред­пазва от ост­рите като стрели обиди на феите и такава прек­расна ман­тия, която да я крие от завис­т­ли­вите им пог­леди и тя никога, никога повече да не страда. Мия тол­кова се вжи­вяла в сво­ята мечта, че дори не раз­б­рала как я изрекла на глас точно, когато прек­рас­ният майски бръм­бар дос­тиг­нал върха на ней­ната пръ­чица и забол мал­кото си хуботче във въл­шеб­ния му край. Извед­нъж ста­нало чудо, от всички страни започ­нали да доли­тат рояци майски бръм­бари, сякаш от небето се сипела въл­шебна зелена заря, а нао­коло се чувал пър­ха­щият шум от ман­ти­ите, прид­ру­жен от метал­ното ехо на бро­ните, които се докос­вали в лудеш­кия полет на бубо­леч­ките. Тогава бръм­ба­рите започ­нали да се спус­кат един след друг и да кацат върху крех­кото телце на мал­ката Мия. Вед­нага щом кац­нели, всеки бръм­бар се прев­ръ­щал в малка бро­ни­рана люспа, а след­ва­щият се нареж­дал точно до него, и така, докато цялото тяло на Мия било пок­рито с прек­расни зелени люспи, които отра­зя­вали лъчите на утрин­ното слънце като при­ка­зен калейдоскоп.

Докато се опомни, Мия била още по-прекрасна от преди. Само, че тя вече не била фея, била се пре­вър­нала в кра­сив гор­ски дра­кон. Мия бързо изти­чала до близ­кия храст, за да се огледа в кап­ките утринна роса, които се сти­чали по лис­тата му. Щом видяла отра­же­ни­ето си, вед­нага раз­б­рала, че е нап­ра­вила вълшебство…

А някъде далеч, се чувал нетър­пе­ли­вият глъч на феите, които трес­каво се суе­тяли в тър­сене на непо­кор­ната фея. По план, изпи­тът тряб­вало да започне именно с нея. Феите пре­тър­сили цялата гора, но така и не я отк­рили.  Никой, никога повече не видял Мия, а феите наме­рили само въл­шеб­ната й пръ­чица, но тя някак си се била пре­вър­нала в кра­сиво гор­ско цвете със зла­тист цвят. Не след дълго, около цве­тето поник­нали и други цветя, а на “злат­ната поляна”, както започ­нали да я нари­чат, често се съби­рали майски бръм­бари, за да пият от слад­кия нектар.

Феите дълго се чудили, но така и не раз­б­рали какво точно се било слу­чило с Мия, само дето от тогава ната­тък, всяка нощ, една от тях съну­вала стра­нен сън за нечу­вано гор­ско въл­шеб­с­тво. Всеки път сънят бил раз­ли­чен, но винаги имало кра­сив зелен дра­кон, който се смеел звън­ливо … И така до ден днешен…

11.09.2011г.

https://maya.bg/feiata-koiato-pojela-da-bade-drakon/