Беше сътворена от кадифе и огън, с канелена кожа и маслинови очи. Всичко в нея бе необикновено красиво, сякаш е създание от друг свят. Колкото повече я гледаш, толкова повече не можеш да откъснеш очи от нея. Струва ти се, че ей сега ще разпери ръце и ще отлети там, откъдето е дошла. Като Пегас, буен и черен като душата на дявола. Когато запееше, дрезгавият ѝ глас сграбчваше душите на хората, а после милваше сърцата им с най-нежните трели, с които само славеят се славеше.

Беше певица в един опушен и пропит с аромат на евтино уиски джаз бар. От онези барове, на които, щом прекрачиш прага, ти се струва че си бил там и преди. Казваха ѝ „Черната перла“ заради тъмната кожа и необикновената красота, които притежаваше, но тайно в мислите си аз я наричах „Канеленото момиче“. Имаше нещо уютно в нея, което ми напомняше на аромата на канела, който обожавах.

Понякога „Канеленото момиче“ беше и повече от певица. Беше проститутка, но с привилегии. Сама избираше кога и с кого. Просто слизаше от сцената и потупваше по рамото своя избраник. Той ставаше и покорно изприпкваше след нея зад червената врата, на която висеше табелка с надпис „Само за персон…“. Последните букви бяха изпадали.

Надявах се, един ден, този избраник да бъда аз. Всъщност не бях единственият, повечето от посетителите на този бар се надяваха на същото, останалите бяха просто тъжни пияници. А, докато се надяваха пиеха и играеха комар. И това беше добре за бизнеса. Можеше да се случи и две поредни вечери, но Черната перла можеше и да не избере никого седмици наред. Едноокият Джо – стар, жилав и хитър негър, някога прочут тромбонист, а сега собственик на бара с гръмкото наименование „При Едноокия Джо“ знаеше как да прави бизнес. От всеки новодошъл, той събираше т.нар. членски внос, равен на тарифата на момичето като един вид предварителен ангажимент. Всяка вечер барът беше пълен, така че Джо трябваше да умее да тушира страстите и да поддържа жив интереса на посетителите, които чакаха реда си. Щом усетеше, че някой губи търпение, му пробутваше малка пикантна история за безбройните таланти на момичето, с която разпалваше едновременно въображението, огъня в слабините и жаждата на клетия мераклия.

Говореше се, че Черната перла е сираче, което е намерил и приютил, докато пътувал от град на град с трупата си, че е дъщеря на негова любовница, която починала внезапно или пък, че я е спасил от лапите на сутеньора ѝ и така изгубил окото си, но никой не знаеше истината. Когато го питаха, Джо само се усмихваше и казваше: „Каквото сте чули, всичко е вярно. Но аз и дума няма да кажа.“  Може би това беше един от неговите многобройни номера, а, може би, самият той вече не помнеше каква е тя.

Бях открил „При Едноокия Джо“ преди 8 месеца, в деня, когато напуснах издателя си и от тогава се влачех всяка вечер като поклонник в църква, като наркоман за доза, като бездомен пес, скимтящ пред вратата на разгонена кучка. Нещо ме теглеше като с магнит, а аз се подчинявах. Харесваше ми да се подчинявам на нещо толкова първично, като инстинкта за поклонничество.

Знаете ли, няма никакво значение какво точно е поклонничеството. Дали се кланяш на Бог или благоговееш пред жена, дали си фанатик или луд, пилигрим или отшелник, наркоман или безнадежден алкохолик, поклоничеството е един вид опиум или иначе казано отказ от собствена воля, който изпълва живота ти с усещане за смисъл и с ефимерно щастие. А не е ли тъкмо това, към което човек се стреми цял живот, да нарича подчинението си избор?!

И все пак аз не се вписвах съвсем сред посетителите на „При Едноокия Джо“. За разлика от останалите момчета, повечето от които работеха от сутрин до здрач като докери на пристанището и живееха тежък и труден живот, аз бях само неосъществен писател, който припечелваше по някой долар пишейки мръсни разкази за жълтите издания. Тези момчета идваха, за да разпуснат, да пият до забрава, да се повеселят и да проверят шанса си, а аз не говорех с никого, наблюдавах, слушах, пишех и се криех в сенките на сепаретата. Така научих повечето от историите, които ви разказвам сега. Може би чаках реда си, а може би не. Може би търсех история за следващия си роман, а може би само се оправдавах, че някога ще го напиша. За мен отговорът нямаше особено значение, защото не търсех смисъл. Моето поклонничество беше любопитството.

Имаше и нещо друго, този, който минеше през червената врата заедно с Черната перла, никога повече не стъпваше в бара отново. Какво се случваше зад онази врата? Защо не я наричаха Черната водвица, вместо Черната перла? – задавах си безброй пъти тези въпроси. Имаше мистерия, която не можех да разгадая, а за един писател, това е мощна притегателна сила. Коя беше тя и каква беше историята ѝ? – беше отговорът, който търсех.

Тогава още не знаех, че тъкмо тази вечер, щях да разбера.

Беше малко преди полунощ и „Канеленото момиче“ щеше скоро да приключи репертоара си за тази вечер. Ето защо мъжете, които до преди малко вдигаха приятелски наздравици, сега вече се боричкаха за предни позиции и се превръщаха в кръвни съперници. Понякога се стигаше и до бой, но Джо бързо, ловко и справедливо решаваше споровете. Просто изхвърляше от бара всички участници в боя. Всяка вечер, когато настъпеше този трепетен момент аз осъзнавах, че не съм готов да сложа края на тази история. Надявах се, че и този път няма да избере никого. Когато това се случваше ме обземаше истинско щастие, но когато избереше друг, пламвах от завист и ревност.

Както всяка вечер, тя благодари на публиката и музикантите и остави микрофона на стойката. Слезе от сцената и без да погледне никого се запъти директно към червената врата с надписа, оставяйки зад гърба си подсвиркванията и въздишките на мераклиите. Аз си отдъхнах и извадих портфейла, за да платя сметката си. Тази вечер, повече нищо не ме задържаше тук. Изведнъж червената врата се отвори обратно и от нея се показа изящното тяло на Канеленото момиче. Беше облякла зелен сатенен халат, който подчертаваше фантастично карамелената ѝ кожа. Вървеше право към мен, а аз не можех да помръдна. Исках да избягам, исках да ѝ извикам да спре, но тя бе вперила поглед в мен и черните ѝ очи ме парализираха като змийска отрова. Вместо да ме потупа по рамото, тя ме хвана за ръката и ме повлече със себе си. Когато стигнахме червената врата, аз инстинктивно се спрях на прага, а тя се обърна, погледна ме и се усмихна. Струваше ми се, че долови с интуицията си мислите ми и и искаше да ме окуражи. Нямаше връщане назад, така че прекрачих прага и оставих вратата да хлопне зад гърба ми.

Тя не се обърна, а продължи да върви с бързи крачки из мрачните задимени коридори, които в този момент ми се струваха като призрачен лабиринт. Звукът от токчетата ѝ резонираше в стените и създаваше хипнотичен ритъм, с който сърцето ми интуитивно се синхронизираше. Следвах я с покорството на турист, упоен с „Дъхът на дявола“. Това беше най-съвършеният и смислен отрязък от време в живота ми.

Най-накрая, “Канеленото момиче” се спря пред една стара врата, през цепнатините на която се промъкваха уличните светлини, обърна се към мен и ми подаде един дебел плик, завързан с червена панделка. Преди да продумам, тя постави пръст на устата ми в знак да замълча и ми каза:

–Мило момче, вече 8 месеца не си пропуснал и вечер. Знаеш ли, 8 е любимото ми число – може да означава вечност, но може да означава и обреченост. Сам ще избереш какво да значи за теб. Днес избрах теб, но това, което търсиш не е една нощ с мен, това, което търсиш се намира в този плик.  Но, преди да го отвориш, имам едно условие. Ако избереш плика, ще трябва да излезеш през тази врата и никога повече да не се върнеш в този бар, ако избереш да прекараш нощта с мен…

Докато казваше това, „Канеленото момиче“ разгърна халата си… и се втренчи в лицето ми. Секунди по-късно, ме целуна по челото и открехна вратата, откъдето нахлуха уличният хлад и светлината на полумесеца. Аз прекрачих прага, без да се обърна назад.

Когато се отдалечих, чух как вратата хлопна, а зад нея постепенно заглъхваха забързаните ѝ токчета. Вървях дълго, цяла нощ, без посока и без цел. В едната си ръка стисках бутилка бърбън, а в другата плика, който тя ми даде. На сутринта вече се бях озовал на пристанището в края на града. Слънцето тъкмо изгряваше и дразнеше очите ми. Седнах на кея и се престраших да отворя плика. Вътре имаше 1000 долара и сгъната бележка. Разгърнах я. Стори ми се, че усетих аромат на канела. На бележката пишеше:

Освобождавам те.

С обич.

Сам.

P.S. Направи нещо смислено с парите.

https://maya.bg/kanelenoto-momiche/