Когато се чувстваш чуплив, някак безвъзвратно съкрушен от обкръжаващия свят, някак затиснат от бремето на провокирани оправдания, престорени емоции и фалшиви роли, като напукана от тежестта на времето японска ваза, захвърлена на някой прашен таван, заключен с ръждив катинар. Когато се чувстваш чуплив, жадуваш за животворната влага на девствени емоции и красотата на спонтанността, отдавна пресушени в теб.
Когато се чувстваш чуплив, тогава някак самотата придобива безплътни измерения и призрачно просмуква атмосферата, която дишаш. Тогава, задъхан и сам, кашляш страхове и виеш ранени надежди в сухотата на пространството. Пресъхнали сълзи от минали сърдечни бури проблясват, заплетени в разядени от мрака и времето паяжини и черни тръпки лазят бавно по спомените ти.
Тогава единственото, което искаш е да се натрошиш до пепел, за да се изваеш отново!
