man

October 26, 2016October 27, 2016

Причастие

Не мъж, а жребец. Вратът му беше жилест и здрав, скулите – отсечени и решителни, косите -непокорни и диви като грива на мустанг, лицето – слонова кост, жарната от слънцето, очите – ясно небе. Красив мъж, висок, буен, с широки рамене, къдрави гърди и едва набола рижа брада. Походката му беше расова, решителна, осанката – аристократична. Във вените му течеше силна и жизнена кръв. Всичко в него беше устрем, пламък и гняв. Да, гняв, внезапен, необясним, неудържим, почти сатанински.

Веднъж годишно, когато бесовицата го стиснеше за гърлото, жилите на врата му изпъкваха, пулсът му се блъскаше ожесточено в адамовата му ябълка, очите му потъмняваха и в тях се развихряше внезапна буря. Тогава той започваше да пие, яростно, алчно, самоубийствено. Ден, два, три, повече, не слагаше и хапка в устата си, само пиеше, докато кожата му не посивееше, брадата не полудееше, а вените – посинееха. Докато не изтощеше тялото си до краен предел, докато не удавеше жаждата на демона си и не измолеше милостта му поне до следващия път. Сякаш беше сключил сделка с дявола и в замяна на всичката тази красота трябваше да се самоунищожи.

След няколко дни, бурята утихваше и той пак стъпваше на краката си здраво и непреклонно, както преди. Красотата му се завръщаше, погледът се избистряше и кожата грейваше. Нямаше и следа от разрухата. Като прераждане в собственото тяло, отново и отново. Само понякога, в очите му се настаняваха мъгли, сякаш предвещаващи следващата буря. И той я чакаше. Гордо, решително, достойно.

Може би красотата беше неговата религия, а алкохолът – светото причастие.

https://maya.bg/prichastie/

Leave a Reply Cancel reply

Още Мои текстове