Щрак. Сссссс. Клечката кибрит изссссумтя в тишината и озари сумрака на таванското помещение на Малките Пет, което обитавам от няколко месеца. Никога не я гася, обичам да я гледам как догаря, а парещата болка по пръстите ми, миг преди пламъкът да се стопи, ми причинява болезнено усещане за живот. Наоколо са разхвърляни празни кибритени кутии, няколко отдавна изгорели свещи и пресушени бутилки вино. Листът на бюрото ми е все така тъжно бял, а в душата ми е пусто и прашно като в изоставена къща.

Щрак. Сссссс. Паля нова клечка. Пламъкът ѝ ми се присмива в лицето, докато игриво танцува мимолетния си танц. Сякаш чувам безсрамния му кикот, който се блъска невротично в стените на стаята като слепец, търсещ изход от горяща сграда. Пръстите ми са разранени, но аз не обръщам внимание. Взирам се в огъня и се опитвам да открадна душата му. Пламъкът е единственото живо нещо наоколо.

По дяволите! Tова беше последната клечка…

Запратих кибрита на пода и чак сега усетих отрезвяващата сила на болката. Станах рязко и се запътих към бюрото като по пътя сритах няколко бутилки, които издрънчаха триумфално сред мъглявата тишина. Най-после бях готов да пиша. Потърсих молива с очи и придърпах листа към себе си. Никога не пиша с химикал. Не харесвам мазната хлъзгава диря на мастилото, предпочитам хрущящия звук от графита, който си проправя път по листа. Напомня ми на звука от първите стъпки върху прясно навалял сняг в ранно утро. Подострих го с нож, отчупих върха и написах „Без страх“. Пръстите ми оставиха кървава диря по листа. Обзе ме онова хипнотично вълнение, което само лудите и творците познават. Вълнението, което те залива миг преди онова, което не ти дава мира отвътре да си проправи път навън. Талантът е ексцентричен демон. Обсебва те, когато той пожелае, обладава тялото, изцежда силите ти и изчегъртва от душата ти всички емоции. Накрая те захвърля на някой прашен таван окаян и немощен и ти пожелава с лукава усмивка „До нови срещи.”.

Обаче сега беше тук и нищо друго нямаше значение. Аз го повиках. Подмамих го с огъня. Адреналинът се спусна с бясна скорост по вените ми и вече се блъскаше яростно в тъпанчетата ми. Думите се занизаха неравноделно, а колкото повече напредвах, толкова по-силно стисках молива. Нуждаех се от болката, без нея не можех да пиша. Графитът жулеше бясно листа като на моменти се спъваше, като в преспи, и го задираше. Болката лазеше припряно по ръката ми и вече я усещах и в рамото. Пак пишех, само това беше от значение. Най-после щях да напиша нещо истинско.

Вече бях публикувал два романа, които ненавиждах. Струваха ми се инфантилни и бездарни. Не можех да търпя компанията им. Кориците им ме гледаха от рафта с насмешка, исках да изчопля името си от тях като гнило петно от кората на ябълка. Една нощ ги изгорих и изхвърлих пепелта им в клозета. Събрах си багажа от квартирата – няколко чифта вехти ризи, едно ожулено по ръба на ръкавите сиво сако, едни стари дънки, лулата на дядо ми и един отдавна застинал в безвремие ръчен часовник. Последните две бяха всичките ми спомени от него.  Нарочно нямах много вещи. Знаех, че те неминуемо ще ме закотвят някъде, а аз исках да бъда свободен. Никога не си истински свободен, ако те е страх. А, когато си завързан за хора, вещи, амбиции и очаквания таиш страх, неистов страх. Мръсен, жалък, човешки страх. Страх те е да не останеш сам, да не обеднееш, да не се провалиш, да не умреш… Душичката ти се е свила в петите и трепери като лист. Презирам този страх.

Всичко се побра в един стар скъсан сак, оставих парите за наема на масата, заключих и пъхнах ключа под вратата. Почувствах облекчение. Тръгнах без посока. Усещах как с натрупването на крачките невидимите нишки, които ме свързваха с това място се късаха една по една зад гърба ми. Беше посред нощ, навън беше валяло и имаше кални локви навсякъде. Вървях бавно,  гледах в краката си и нарочно целех локвите.

Така се озовах на Малките Пет. Прекарах нощта, свит на кълбо до един трафопост. Размишлявах за страха. Явно все пак съм заспал, защото призори се събудих от яростно сръчкване. Над мен се беше надвесил страховит старец, който размахваше бастуна си и от време на време го бодваше в ребрата ми.

— Ставай, момче, че ми трябваш да ми свършиш една работа! – заповяда ми той.

Станах и тръгнах покорно след дядото, без да промълвя и дума. Така или иначе нямах работа, нямах и посока. Заведе ме у тях – стара къща на два етажа с оклюмала капандура, с охлузена от времето мазилка, с разкривени като артритни пръсти улуци, с мътни изпочупени прозорци, чиито рани бяха превързани с пожълтели вестници и тиксо. Портата беше предсмъртно увиснала на една ръждива панта, дворът – гъсто обрасъл с бръшлян, под който надничаха гърлата на безчет празни бутилки, в които уютно се бяха заселили разни гадинки. Беше диво и приказно.

По всичко личеше, че беше самотник. Като мен. Заведе ме на тавана, посочи към прашните стари вещи, които беше трупал през целия си живот и ми каза:

— Ако изхвърлиш всичко и изчистиш това тук, можеш да останеш, колкото пожелаеш.

Не дочака отговора ми, вместо това се оттегли надолу по стълбите като се придържаше за парапета. Чувах как скърцането от изгнилите и проядени от дървояди стари стъпала постепенно заглъхва след стъпките му. Хвърлих сака на пода и седнах в прахта. Зад един стар скрин, изцърка мишка и се напъха някъде. Не знаех как се бях озовал тук, но и не се питах. В душата ми се беше загнездило едно тихо, но гордо примирение със съдбата. Станах и започнах да изхвърлям прашните свидетели на живота на стареца през прозореца.

До следобед, вече бях натрупал огромна купчина на двора. Една каруца с цигани пристигна още по обяд и товареше алчно тъжните артефакти. Старецът ги наблюдаваше през мътния прозорец с влага в очите. Привечер, вече бях приключил. Измих се на чешмата в двора, извадих чиста риза и сивото сако, облякох се и почуках плахо на вратата на стареца. Той ми отвори чевръсто с бистър и ведър поглед, усмихваше се. Покани ме да вляза.

В стаята имаше само една разнебитена маса и два скърпени с пирони вехти стола. Погледът ми се плъзна наоколо. Нямаше никакви мебели, нищо. По стените си личаха петната от картините, от скрина, облегнат на стената, в ъгъла ще да е имало някога пиано, а в дъното стояха сенките на две кресла с масичка помежду им. Мебелите в тази стая се бяха превърнали в призраци. Беше толкова пусто, че чувах ехото от стъпките си. От тавана висеше само една наплюта от мухите мътна крушка и осветяваше доколкото може масата. На нея имаше горяща свещ, бутилка вино, половин хляб, бучка сирене и няколко люти чушлета. Бях изгладнял до смърт. Старецът прочете апетита в погледа ми и побутна чинията към мен. Отчупих един едър комат и започнах да дъвча яростно. Исках да потуша глада, колкото се може по-бързо, за да можем да си говорим. Трябваше да го попитам за онова, което натрапчиво измъчваше мисълта ми през целия ден. Той наля щедро вино в две водни чаши и изпи на един дъх половината от неговата. На свой ред, вдигнах чашата и направих същото. Той наля отново, а през това време аз дъвчех енергично. Този път отпи по-малко. Наслаждаваше се. Нямаше нужда от наздравици. На никой в тази стая вече не му трябваше здраве. Предъвках и последния залък и събрах смелост да го попитам:

— Извинете моята нетактичност, но един въпрос ме измъчва цял ден. Докато разчиствах тавана, сред вехториите попаднах на стари семейни албуми, ордени, писма, книги и други ценни вещи, които изхвърлих, както пожелахте, …а сега виждам, че къщата ви е празна. Защо ме накарахте да изхвърля спомените ви на боклука?

Старецът ме погледна с една особена благост, излъчваща спокойствието на мъдростта, задържа многозначително погледа си върху моя и отговори:

— Преди да умра, искам да се почувствам свободен.

Отпи от виното и добави:

— Знаеш ли, момче, ако пребориш болката, ще изхвърлиш страха от душата си. Ето, ще ти покажа.

Протегна се и постави кокалестата си ръка върху горящата свещ. Нито за миг не трепна. Колкото повече пламъкът гризеше дланта му, толкова повече погледът му се избистряше. Стоях безмълвен и го наблюдавах със страхопочитание. В този момент, този дребен старец беше по-голям от живота.

Допихме виното, поговорихме за болката и страха, пожелах му лека нощ и се качих на тавана. На другия ден го заварих мъртъв.

Заживях на тавана на Малките Пет. Домъкнах отнякъде едно старо бюро и спях на пода. Денем помагах на старците в квартала, а нощем пиех вино и пишех. Сприятелих се с демона си, благодарение на хиляди клечки кибрит, чиито празни кутии разпилявах навсякъде. Най-после пишех за нещо истинско…

https://maya.bg/talantat-e-ekscentrichen-demon/