Вълчицата подаде плахо муцунката си от бърлогата, сгушена между корените на стария дъб.  Сбръчка нервно нос и подуши следите във въздуха. Долови аромата на тревогата и бързо наостри уши. Помъчи се да прецени на какво разстояние са ловците. Току-що бе родила и алената кръв още лъщеше по козината ѝ. В бърлогата скимтяха четири слепи вълчета, eдното от които бяло като сняг. Тя знаеше, че това не предвещава нищо добро. Помисли си да го задуши, още преди да е поело дъх, но сърцето ѝ се късаше и тя бързо прегриза пъпната връв и облиза майчински муцунката на рожбата си. Вълчето пое дъх жадно. Майката съзнаваше, че щом ловците научеха за белия вълк щяха да ги преследват, докато не се сдобият с ценния трофей и затова беше решена да избяга с рожбите си далеч. Засега бърлогата беше сигурна, но щом вълчетата прогледнат и започнат да излизат навън, някой все щеше да го забележи. Трябваше много скоро да намери нов дом, далече от селото, може би високо в планината, там, където не стъпва човешки крак. Беше изтощена и изплашена. Искаше ѝ се да не беше сама, но ловците бяха убили партньора ѝ преди месец. Преследваха ги, но тя не можеше да бяга дълго, коремът ѝ тежеше прекалено много. Тогава той я скри в тази бърлога и хукна наобратно, за да ги отклони в друга посока. Спаси я, нея и рожбите им. Когато нощта мина, а той все още не се бе върнал за нея, тя осъзна, че ще бъде сама до самия си край.

Беше последния ден от лова. Изстрелите отекваха в далечината, но тя чуваше ясно, че ловците се движат в обратната посока. Това я успокои. Втурна се навътре в бърлогата, за да се сгуши във вълчетата си и спа цели три дни. Когато най-накрая се събуди, усети остър глад. Малките бяха добре, но тя трябваше да излезе и да намери храна. Измъкна се плахо и засипа входа на бърлогата с изсъхнала трева и пръст. Броди цяла нощ, за да ловува, но се върна сита и спокойна. Беше намерила нова бърлога – високо зад стръмния хълм, в най-гъстите шубраци,  които природата можеше да сътвори. Само вълчетата да заякнат и точно преди да падне първият сняг, щеше да ги поведе нагоре. Беше смела и категорична, точно колкото можеше да бъде една самотна майка.

Месеците се търкулнаха бързо, дойде есента и времето застудяваше. Трябваше вече да поемат на път. Малките отдавна бяха прогледнали и кипяха от енергия. Само бялото вълче беше все още хилаво и слабо. Вълчицата се притесняваше, че няма да издържи пътя. Сърцето ѝ се раздираше, но трябваше да го остави само в бърлогата, за да отведе другите на сигурно място и тогава да се върне за него. Нямаше друг избор. Нощта падна и когато огромната луна се облещи над хълма, вълчицата потегли на път с трите вълчета. Искаше ѝ се да препуска като вятъра, за да се върне, колкото се може по-скоро, но малките се бавеха, спъваха се, падаха по стръмнините и често трябваше да си почиват. След два дни, стигнаха до новата бърлога. Мястото беше идеално. Вълчицата приюти малките си и отиде на лов. Не чувстваше нито глад, нито умора, само огромна тревога, но трябваше да се погрижи за прехраната на малките си. Нахрани ги и когато се увери, че ги оставя на най-сигурното място в цялата планина се втурна обратно по склона. Препускаше с бясна скорост, трънките се закачаха в козината ѝ, клоните я шибаха през муцуната, но тя не усещаше нищо. Тя беше майка, която трябваше да стигне при рожбата си час по-скоро.

Когато най-сетне пристигна, завари бърлогата празна. Вълчето го нямаше. Адска болка прониза сърцето на вълчицата. Беше ли живо, ловците ли го бяха хванали, щеше ли да го види отново някога? Нищо наоколо не подсказваше какво се бе случило. Вълчицата броди цели два дни безспир. Денем обикаляше да го търси, а нощем виеше от мъка. Преобърна всяка яма, всяка долчинка, всяко храстче, но не го откри, нямаше и следа от него. Ранената майка знаеше, че е време да се върне при вълчетата си, но майчиното ѝ сърце се блъскаше яростно в гърдите ѝ. Знаеше, че повече няма какво да направи. Накрая със сетни сили потегли бавно нагоре по склона, а всяка крачка ѝ тежеше все повече и повече.

Търкулнаха се цели три години, вълчетата пораснаха и си намериха глутници.

Вълчицата никога не се присъедини към никоя от тях. Остана сама и живееше като единак. Веднъж годишно, винаги по едно и също време, на пълнолуние слизаше от хълма до старата бърлога и виеше цяла нощ, а после се качваше обратно в планината и заживяваше отново самотния си живот. В селото започнаха да се носят легенди за вълчия ѝ вой. Някои мислеха, че това е воят на самотен вълк, изгубил глутницата си, други, че е духът на стар ловец, а трети – че е човек, отгледан от глутница. Хората обичаха да си измислят легенди.

Една сутрин, вълчицата надуши отново онази позната тревога. За три години, никой ловец не се беше качвал на хълма, но сега бяха двама и идваха право към нея. Вълчицата беше вече стара, а и откакто я напуснаха рожбите ѝ, животът ѝ не ѝ беше така мил, така че реши да не бяга. Реши да остави всичко в ръцете на съдбата. Вмъкна се в бърлогата си и зачака ловците.

Скоро те се приближиха до сами бърлогата и тя можеше да чуе ясно какво си говорят. Разговаряха оживено за някакъв страховит бял вълк. Нещо трепна в сърцето на вълчицата. Тя наостри уши. Ловците си разказваха за белия вълк, на който никой ловец не смеел да се изпречи. Не бил обикновен вълк, бил единак, едър, силен и много умен, надушвал ги от километри и никога не попадал в капаните им. Освен това бил хитър, подмамвал ловците далече от глутниците и ги оставял да се изгубят в гората. Малцина от тях се завръщали от лова и повече никога не посягали отново към пушките. Откакто се бил появил, ловците треперели от страх да не го срещнат. Хората започнали да го почитат, да му принасят дарове от лова и да разказват надлъж и нашир легенди за него.

Улисани в разговори, ловците бавно се отдалечиха и изобщо не забелязаха бърлогата на вълчицата.

Радост пламна в майчиното сърце. То чувстваше, че това е нейното бяло вълче.

Утрото завари вълчицата студена в бърлогата ѝ. В очите ѝ още имаше сълзи.

https://maya.bg/valchicata/