Очите й се пълнеха със сълзи като планински езера напролет. Една от тях, аха и ще се прехвърли ловко през ръба на окото й и ще се търкулне по бузата й с маса обратно пропорционална на тази на лавина. Накрая ще се приземи тихо върху белия лист и ще се изгуби завинаги в писмото, върху което от часове стоеше само ръкописното “Скъпи, Марти, знай, че …”
Това беше първото и последното писмо, което някога щеше да му напише. И не, защото не го обичаше, и не защото той не искаше тя да бъде майката на децата му, а защото отдавна бе забелязала, че той бе престанал да се взира в очите й, да я докосва уж случайно по бедрото, докато сменя скоростите, дори започна все по-често да забравя капака на тоалетната чиния вдигнат. Все още я целуваше по челото преди да заспи и от време на време й носеше подаръци, но вече без опаковка.
Тя знаеше какво означава това, беше виждала как любовта постепенно гаснеше в очите на баща й и пълнеше със сълзи тези на майка й.
Беше толкова малка, но разбираше това, което се случваше помежду им с усета на слепец и мъдростта на старец.
Не, не страдаше за майка си, беше й мъчно за баща й, защото любовта си беше отишла тъкмо от него.
Входната врата изскърца, тя се сепна и посегна уплашено към мокрия лист. Искаше да го скрие, за да го допише тайно по-късно, но изведнъж разбра… Макар и невидими, сълзите й вече бяха написали това, което тя не можа да облече в синьото на думите. Само трябваше да допълни “аз винаги ще те обичам” и да постави последната сълза в долния десен ъгъл.
Прибра го припряно в дъното на шкафа, избърса очите си и отиде да стане негова съпруга.
