Пътувам в метрото на път за офиса и преговарям наум. Таман съм си облякла червената рокля с палавия гръб и нямам търпение да се презентирам на колегата с готиния задник от рекламния отдел. Планът ми се колебае между два стратегически избора – да задръстя или принтера, или кафе машината и да изглеждам безпомощна. Точно насреща е неговото бюро и ако трябва ще скимтя като бездомно пале или ще вия като карпатски вълк, ама ще му привлека вниманието. Абсурд да не ми удари едно рамо. Ох, рамо ли казах, какво рамооо самооооо, и тези ръце с изпъкнали хероинни вени, дано и ч****т му е един такъв венест… Ммм, размечтах се. Само да не забравя да си сложа лачените токчета и очилата за компютър преди да вляза в офиса. С тях съм адски секси. Всичко съм измислила. Ех, как ме бива. Тая Кобилкина що не вземе да дойде да ѝ преподавам. Ха-ха, аматьорка. И така…, щом колегата ми се притече на помощ, чакам една минута да се почуди и повърти наоколо и изпускам папката.  Навеждам се бавно с гръб към него, хем да ми се очертае дупето, хем да извия гръб по котешки, хем да ми цъфне дантелата на силиконовите чорапи. Безотказно. Няма начин да ми устои. Прибирам документите един по един като прилежно ги подреждам обратно в папката и уж случайно изтърсвам визитката си. Благодаря му и се оттеглям в стил Prêt-à-Porter. Той ме догонва по коридора, за да ми я върне, а аз отмятам коса като в реклама на шампоан за обем, усмихвам се и казвам: Ммм, задръж я! …Тук се колебая само дали да не му тегля и едно палаво намигване, ама май ще стане too much. Ми така де, той – дяволът е в детайлите. Току виж му се сторя много напориста, пък той си пада по по-скромнички. Даммм, ще трябва малко да удържам юздите на палавата си същност. Ма, много му харесвам задника, ей. Един такъв стегнат и твърд като на породист арабски жребец. Сигурно е и добър ездач. Е, и аз мога да му покажа това-онова, ама не от първия път, че ще ме сметне за к****а. Знам ги аз мъжете, като ги оставиш те да свършат работата – си пълно „дърво“, като се разкършиш, както си трябва те застрелват с въпроса: „Ти от къде ги знаеш тия номера, бе?!“ Няма угодия, ей! Ма този ще го коткам, ще му мъркам, ако трябва и мусака ще му врътна, ама без лук, че да не ми мирише после. Перспективен ми се вижда. То и онази с безкрайните крака го бройка, ама хич не ги бара нещата и няма никакъв стил. По цял ден марширува из коридора и дава караул пред вратата му, ма като го види и се съпикясва. Буковски е казал „Style is the answer to everything” и човекът е бил прав. Много е бил прав, даже. Наизустила съм го. Мисля да си го татуирам, ама още не съм решила къде. На кадем ми е тая реплика. Колко кифли съм затапила с нея. Само дето милите си мислят, че е моден дизайнер. Прости жени, ей. Не четат. Оп, моята спирка…Така, само да се измъкна от това пълно с плебеи метро и ще се напарфюмирам с тестера. Хем да мирише още, когато стигна, хем да не е натрапчиво. Тоя номер го знам от един филм. Последен face check във витрината на онзи магазин и пристъпвам към плана. Всичко е наред, зашеметяваща съм. Вмъквам се вътре, финтирам оня досаден сваляч от петия етаж да се качи сам в асансьора и тръгвам по стъпалата. На площадката между втория и третия етаж ще си обуя токчетата. Аууу, забравих да си сложа очилата. Къде ли са!? Започвам енергично да бърничкам из чантата си, докато продължавам да катеря стъпалата като планинска коза. Не ги намирам. Не ги намирааааммм. Къде са, по дяволите??? Леко се изнервям и изсипвам чантата на земята и пак не ги намирам. После ще се заема с тях. Поемам си въздух и решавам първо да си обуя токчетата. Честна пионерска, още утре ще си купя оня органайзер за дамски чанти, дето ми се досвидя в мола. Сядам на стъпалата и си събувам балеринките, барабар с ортопедичните стелки. Изваждам токчетата и пъргаво скачам в тях. В този момент забелязвам как една чевръста бримка се катери от върха на пръстите ми в посока към коляното. Докато се окопитя и намеря лака за нокти и о, ужас, тя финишира в дантелата. Как ги правят тези чорапи, бе? Не могат ли да измислят някаква плетка тип двоен моряшки възел, па ако ще после да ги продават по 200лв. единия. Писна ми. Планът ми започва леко да се пропуква. Нищо, казвам си, поне е лято, а и не е като да не съм ходила на солариум, освен това снощи си бръснах краката. Както съм си на стълбите между втория и третия етаж, изувам без капка финес двата чорапа, прибирам здравия в чантата, а скъсания натиквам в мушкатото – за наказание. Решена съм да продължа. Отмятам театрално глава – знак, че не ми пука, събирам сергията и се втурвам по стълбите, щото на всичкото отгоре и закъснявам. Таман набирам скорост и няколко стъпала по-нагоре, токчето ми се зачеква в някаква цепнатина между плочките, в резултат на което съм принудена да изпълня хипер  сложно съчетание с елементи от волната програма на златните момичета – шпагат с двойно превъртане и свободен полет с глава напред. Приземявам се в мушкатото. Започва леко да ме обзема ярост, но бързо скачам на краката си и се заемам да оглеждам щетите. Освен многобройните натъртвания, отбелязвам счупено токче – 1бр. и разпрана до задника цепка. Сега е моментa да реша ще продължавам ли с плана или ще го отложа. Заинатявам се. Не мога да приема поражение, още преди да съм излязла на манежа. Все пак съм си облякла червената рокля. Отупвам се хубаво, намествам цепката, пробвам оня номер с Mentos Freshness, който се оказва пълна измама, капитулирам и изваждам балеринките. Нахлузвам ги чевръсто, прибирам обратно печалните лачени обувки, вече без токчета, и предприемам ново изкачване по същия маршрут. От тук нататък мога да разчитам само на вродения си чар и вулгарния сексапил на цепката. Връхлитам в офиса с походка на благороден елен и се запътвам право към кафе машината. Заварвам надпис „Не работи!“ и няколко пакетчета 3 в 1, услужливо оставени до нея. Изсипвам едно направо в гърлото си и без да се замисля,  преминавам към план Б. По пътя фиксирам колегата от рекламния отдел, който ако не друго поне е на позиция и чете на глас вицове и се отправям към ши*ания принтер, за да му спретна един хартиен мармалад.

Рязък завой и бегом марш към бюрото да си взема папката, грабвам и една визитка в бързината. Запътвам се право към принтера, сритвам контейнера с хартията и натискам колкото мога повече копчета едновременно. Зачаквам. Нищоооо. Оказва се, че няма хартия. Ма*ка му. Отварям папката и жертвам един от документите. После ще извадя нова справка от счетоводството. Смачквам листа и го натиквам вътре. Най-накрая. Разгеле. Алилуя. Мисията е изпълнена. Започвам да кърша ръце и да се суетя, натискам копчета, отварям и затварям няколко пъти контейнера и най-вече се старая да изглеждам безпомощна. Оня, обаче, продължава да се киска на тъпите си вицове и изобщо не ме отбелязва. Поемам инициативата и се запътвам директно към стаята му с репликата: „Някой разбира ли от принтери? Имам малък проблем.“ Че кой мъж ще каже, че не разбира от принтери?! Гарнирах щедро със срамежлива усмивка # умолителен поглед # и номерът ми мина. Колегата стана и ме придружи. Започна да ръчка по чекмеджетата и да търси хартия, а аз започнах да отброявам 60 сек. Не ги дочаках, почти захвърлих папката на пода и се заех да изпълня еротичното приклякане, както е по учебник.  Таман си мислех, че съм неотразима, когато чух гласа му зад себе си. „Готово. Можеш да го ползваш… И между другото знаеш ли, че… ти се вижда задникът?“ Ужас, бях забравила за цепката. Какво унижение! Смачках разпиляните документи и ги натиках обратно в папката. Все пак успях да изтърся визитката, докато се изправях чевръсто. Благодарих и се фръцнах,  ма повече махленски, отколкото в стил Prêt-à-Porter. С едната ръка стисках цепката, а в другата носех папката и ситнех към стаята си. Обещах си да изгоря ритуално и роклята и токчетата, даже и чорапа, барабар с онзи от мушкатото, веднага щом се прибера. Само очилата реших да запазя, щото ми стоят много секси. Но първо трябва да ги намеря, разбира се. Колегата от рекламния отдел ме настига по план и прекъсва мислите ми с репликата: „Налиии, мога да я задържа?!“ и ми вири визитката в лицето. Такъв развой не бях очаквала. Та-дам! В главата ми прозвучаха фанфари. Ухилих се и след много кратка колебателна пауза наместих едно „Ама, разбира сееее!“. Няма да се дам лесно, я! Запътих се триумфираща към бюрото си с намерението най-сетне да положа натъртения си задник в стола, когато в главата ми се прокрадна една нотка на съмнение. Тръпки ме побиха. С два скока се озовах в стаята и с още един до бюрото. Обърнах всичко, но не открих визитката на оная с безкрайните крака… Никога, никога повече! – кикотеше се сардоничната ми физиономия в отражението на монитора.

https://maya.bg/diavolat-e-v-detailite/