Тя го обожаваше. Неистово. Свръхчовешко. Маниакално дори.

Беше изваяла образа му в ума си като изкусен скулптор с душа на поет.

Беше премахнала излишествата на материала и беше прибавила форми там, където липсваха. Беше изфинила грубостите в чертите и беше подчертала изяществата. Беше излъскала до блясък достойнствата му и преувеличила мъжествеността му.

С финото длето на въображението си и пъстрата палитра на впечатленията си беше създала съвършения за нея мъж – противоречива амалгама между образите на Питър Пан, Атос, граф Монте Кристо и може би Джей Гетсби. Или поне така, както тя си ги беше представяла. Защото сетивата ѝ имаха нужда от съвършенство. Да вижда съвършенство. Да чувства съвършенство. Да твори съвършенство. Да вярва в съвършенството.

И като всеки творец, тя обикна трескаво последната – най-съвършената си творба.  Съзнанието ѝ или по-точно това, което беше останало от него, се вкопчи в тази въображаема любов като смъртник в последната глътка живот.

Мислите ѝ блуждаеха някъде между трансцеденталната идилия на жадуваното от нея “общо” бъдеще и смътните спомени за техните явни срещи в миналото, прекъсвани единствено от спазмите на чувството за мъчителната неспособност да се концентрира дори за момент в настоящето.

В главата ѝ се сипеше метеоритен дъжд от лъжовни тълкувания на неясни спомени и случайни събития, оборващи сами себе си. Във вените ѝ се надпреварваха хормоните на полюсни емоции, които обърканият ѝ мозък изпращаше на бойни залпове.

Тя страдаше. Неистово. Свръхчовешко. Маниакално дори. Измъчвана от въображението си.

Всичко, ако изобщо някога е имало нещо между тях бе свършило отдавна. Не помнеше даже кога. Не беше сигурна и какво бе то и случвало ли се беше изобщо.

 Беше успяла да осъзнае само едно  –  своята самота. От месеци взимаше антидепресанти. Предписа ѝ ги психиатърът, който я прие след последния неврастеничен пристъп, след който последваха дълги месеци терапия. От тях се чувстваше непрестанно сънена, но все пак спокойна. Сега стоеше чорлава, слаба и бледа, облегнала чело на прозореца в дома си, отпиваше вино на къси глътки и се взираше трескаво в ствола на стария дъб в двора. Oпитваше се да открие следите от инициалите им, издълбани в кората му в поредния опит да убеди себе си в неговото съществуване. Не успя…

Беше късна есен. Ръмеше ситен дъжд, а струйките, които капките образуваха пълзяха ту бавно, ту припряно по стъклото. Хрумна ѝ да ги следва с пръст от вътрешната страна на прозореца. Напразно… Следите оставяха хаотични дири като тези от слузта на охлюв, но никоя от тях не напомняше на първата буква от името му.

Тя спря и се усмихна. Мъчно, почти незабележимо, за пръв път от толкова време насам. След терапията беше прочела всичко за „синдрома на Адели” и току-що бе осъзнала, че в ума на всяка жена живее окована по една клета „Адели”, която силната страст можеше да освободи.

За миг почувства облекчение. А после пак я обзе чувството за трагична обреченост.

https://maya.bg/sindrom-na-adeli/