Тази сутрин Силвия стана рано. Малко преди осем. Обичаше свежестта и девствения хлад на утрото, но отдавна не се бе будила по това време. Протегна се бавно, измърка, отметна назад косата си и скочи рязко от леглото. Запъти се към кухнята за кафе, но установи, че бе забравила да купи. След такава нощ, това не беше достатъчно, за да я ядоса. Изтича бързо до чантата си и грабна една едра банкнота, която сложи в устата си, докато си намяташе червения шлифер направо върху нощницата. Когато изскочи на площадката усети  студенина под краката си. Погледна надолу и видя, че е боса. Но и това съвсем не беше достатъчно. Тя се усмихна дяволито и размърда пръстите си.

– Нищо! – каза си, …тъкмо шлиферът ще ми отива на педикюра –  и се втурна надолу по стъпалата като прескачаше по две едновременно.  Когато излезе на улицата, забеляза, че градът вече забързваше темпото си. Обикновено се прибираше към пет, пет и половина сутринта, когато градът беше все още сънен и тих и веднага си лягаше. Бръкна в джоба, за да остави банкнотата и напипа слънчевите си очила и кутия цигари. “Какъв късмет и какъв прекрасен ден.” – помисли си тя, докато си слагаше очилата. Огледа се в двете посоки и избра да тръгне надясно. Беше отскоро в квартала и все още не беше научила близките магазини. Вървеше по тротоара като пъргаво се промушваше между забързаните минувачи, които се обръщаха след нея, недоумявайки защо е тръгнала боса по улиците. Пак не беше достатъчно. Вместо да я ядоса, това ѝ се стори забавно. Беше свикнала с погледите на хората и те изобщо не я притесняваха. Изведнъж съзря мигащата неонова табелка на един магазин на отсрещния тротоар и забърза хода си. Докато чакаше на светофара, в мислите ѝ изникна споменът за мъжа със скъпия парфюм от вчера. Имаше нещо много интригуващо и загадъчно в него. Погледът му беше тъжен и дълбок. Обикновено не канеше клиенти у дома, но този беше различен. Подари ѝ роза, а когато се качиха в апартамента ѝ не пожела да правят секс. Вместо това ѝ подаде флакон с дамски парфюм и лак за нокти и я помоли да ги използва. Искаше да я гледа как си лакира ноктите на краката, а после да потанцуват. Стори ѝ се странно, но изпълни желанията му. И това беше всичко. След това си тръгна. Остави ѝ аромата от скъпия парфюм и доста голям бакшиш, благодарение на който нямаше да се налага да излиза поне няколко дни на улицата. Светна зелено и тълпата я повлече със себе си. Това я измъкна от мислите ѝ и ѝ припомни, че е тръгнала за кафе. Запъти се право към вратата на магазина и бързо се вмъкна вътре. Обикаляше и зяпаше по рафтовете, защото не знаеше къде да търси кафето.  Най-сетне го намери, имаха от любимото ѝ, но беше поставено твърде високо, а тя беше малко под метър и шестдесет. Повдигна се на пръсти и се протегна колкото можеше, но залитна и събори няколко пакета на пода. Това я смути и тя бързо коленичи, за да ги вдигне и върне на мястото им.

– Имате ли нужда от помощ, госпожице? – чу нежен женски глас зад себе си. Обърна се и вдигна очи. Гласът идваше от една инвалидна количка на метър от нея, в която седеше красива млада жена. Това я смути още повече.

– Не, не, благодаря ви, няма нужда. – бързо измънка тя, докато поставяше пакетите обратно по рафтовете. Когато се изправи и понечи да промълви “Много сте мила!”, забеляза още една фигура. Беше мъжът от вчера. Със скъпия парфюм и тъжния поглед. Стоеше неподвижно, с ръце на количката и я гледаше не по-малко смутен от самата нея. Силвия се стъписа, не знаеше как да реагира, обърна се без да каже нито дума и се втурна към изхода. Върна се вкъщи тичешком и спря пред входа, за да си поеме въздух. Беше забравила кафето в магазина. Седна на стълбите, погледна босите си крака и запали цигара. Помисли си, че вече не ѝ се пие кафе.

https://maya.bg/iz-dnevnika-na-edna-ulichnica/